Ужас

45. Бланки

Северна ширина — неизвестна, западна дължина — неизвестна

18 юни 1848 г.

Когато третият поред и последен дървен крак на Том Бланки се счупи, той разбра, че това е краят.

Първият му нов крак беше нещо удивително. Издялан от едно парче твърд английски дъб, той бе внимателно изваян от господин Хъни, изкусния дърводелец на „Ужас“. Кракът представляваше истинско произведение на изкуството и Бланки обичаше да се хвали с него. Ледовият лоцман се разхождаше по кораба като добродушен пират, но когато му се налагаше да излиза на леда, той прикрепваше към протезата идеално оформено дървено стъпало, което хлътваше с прищракване в гнездото си. Подметката му беше обсипана с гвоздеи и винтове — осигуряващи по-добро сцепление с леда, отколкото шиповете на моряшките зимни ботуши — и еднокракият лоцман, макар и неспособен да тегли шейна, успяваше да се движи в крачка с отряда по време на тридневния преход от изоставения кораб до лагера „Ужас“ и при последвалия дълъг път на юг, а сега и на изток.

Но вече не можеше.

Първият му крак се счупи точно под коляното деветнайсет дни след като напуснаха лагера „Ужас“, скоро след погребението на клетите Пилкингтън и Хари Левеконт.

В онзи ден капитан Фицджеймс освободи Том Хъни от задължението да тегли и двамата с лоцмана се возиха в един пинас, привързан към шейната, влачена от двайсет мъже, докато дърводелецът му изрязваше нов крак и стъпало от парче резервна рея.

Бланки не беше сигурен дали трябва да носи стъпалото си, докато куцука редом с процесията от лодки и ругаещи, потящи се мъже. Когато все пак рискуваха да излязат върху морския лед — както в първите дни, докато прекосяваха замръзналия тесен залив южно от лагера „Ужас“, а след това и през Тюленовия залив, и отново, когато прекосяваха широкия залив на север от носа, където бяха погребали Левеконт, — обсипаното с гвоздеи и винтове стъпало твореше чудеса. Но голяма част от пътя на юг, след това на запад, покрай големия нос, а сега отново на изток, те се движеха по сушата.

Когато снегът и ледът по камъните започнаха да се топят, а те се топяха бързо през това лято, което бе много по-топло от изгубеното лято на 1847 година, дървеното овално стъпало на Том Бланки непрекъснато се плъзгаше по хлъзгавите камъни или хлътваше в пукнатините по леда, или излизаше от гнездото си при всяко неочаквано завъртане.

Когато излизаха на леда, Бланки се опитваше да покаже солидарност с другарите си, като се връщаше за оставените отзад лодки заедно с останалите, изминавайки и двата курса редом с напрягащите се, потни мъже, носеше разни дребни предмети, когато можеше, и от време на време предлагаше да замени във впряговете някой изтощен моряк. Но всички знаеха, че той не е в състояние достатъчно силно да набляга върху ремъците.

През шестата седмица от похода, когато се бяха отдалечили на четирийсет и седем мили от лагера и се намираха край залива Утеха, където след ужасни мъки почина клетият капитан Фицджеймс, Бланки вече ходеше с трети крак — по-некачествен и слаб заместител на втория — и мъжествено се опитваше да куцука с протезата си по камъните, през ручеите и широките разливи, макар вече да не се връщаше назад за омразното следобедно теглене.

Том Бланки разбираше, че се е превърнал просто в непосилен товар за изморените и болни оцелели — които вече бяха деветдесет и петима, ако не се брои и той, — за да продължи да пътува на юг с тях.

Единственото, което го караше да продължи да върви, дори когато третият му крак започна да се цепи — не им бяха останали повече резервни реи, от които да се изреже четвърти, — беше нарастващата надежда, че уменията му като ледови лоцман ще са необходими, когато седнат в лодките.

Но докато ледената кора върху скалите и голия каменист бряг се топеше през деня — според лейтенант Литъл температурата на въздуха понякога се вдигаше до плюс четирийсет градуса72, — паковият лед отвъд крайбрежните айсберги не показваше никакви признаци за топене. Бланки реши да прояви търпение. Той знаеше по-добре от всеки друг участник в експедицията, че на тези ширини каналите в ледовете — дори в такова „нормално“ лято като това — могат да не се появят до средата на юли и дори до по-късно.