Ужас

Най-странното беше, че сега, когато времето значително се затопли, нараснаха случаите на измръзвания. Потните мъже, които сваляха куртките и ръкавиците си, продължаваха да теглят шейните съблечени чак до безкрайно дългата студена вечер — сега слънцето висеше над южния хоризонт до полунощ — и с изненада установяваха, че междувременно температурата е паднала до минус петнайсет градуса74. На Гудсър непрекъснато му се налагаше да лекува пръсти и парчета кожа, побелели от измръзване или вече почернели от загниване.

Снежната слепота и жестокото главоболие, причинено от ослепителния блясък на слънцето, поразиха половината мъже. Крозиър и Гудсър обикаляха редиците от теглещи мъже, опитвайки се да ги придумат да носят очилата си, но всички мразеха мрежестите грозотии. Джо Андрюс, старшина на трюма в „Еребус“ и стар приятел на Том Бланки, каза веднъж, че носенето на проклетите телени очила е също толкова трудно, колкото да се опиташ да видиш нещо през дамски черни копринени гащета, но далеч не толкова забавно.

Снежната слепота и главоболията се превръщаха в сериозен проблем. Някои мъже молеха доктор Гудсър за лауданум, когато започна да ги боли главата, но лекарят им отвръщаше, че не му е останал никакъв. Бланки, който често биваше изпращан да донесе лекарства от заключения сандък на доктора, знаеше, че Гудсър лъже. Там имаше малко шишенце с лауданум без етикет. Ледовият лоцман знаеше, че лекарят го пази за някой особено тежък случай — за да облекчи предсмъртните страдания на капитан Крозиър? Или своите собствени?

Други мъже изпитваха адски болки от слънчеви изгаряния. Ръцете, лицата и вратовете на всички бяха червени и покрити с мехури, но някои моряци, които сваляха ризите си само за кратко в периода на непоносимата обедна жега, когато температурите се вдигаха над точката на замръзване, още вечерта откриваха, че кожата им, избледняла за трите години, прекарани на тъмно и затворено място, е изгоряла до червено и бързо се покрива с гнойни мехури.

Доктор Гудсър пукаше мехурите с ланцета си и мажеше откритите рани с мехлем, който според Бланки миришеше на машинно масло.

В средата на юни, когато деветдесет и петимата оцелели с усилие се придвижваха на изток по южния бряг на носа, почти всички се намираха на ръба на пълен срив. Докато имаше достатъчно мъже, които да теглят ужасно тежките шейни, натоварени с лодки, и двата натоварени догоре велбота без шейни, останалите страдащи можеха известно време да се повозят, да възстановят отчасти силите си и отново да се включат в тегленето след няколко часа или дни. Ала Бланки знаеше, че когато броят на болните и ранените, неспособни да теглят шейните, нарасне, походът им към спасението щеше да приключи.

Сега хората постоянно изпитваха такъв глад, че се спираха при всяко ручейче, падаха на четири крака и лочеха водата като кучета. Бланки знаеше, че ако не беше започнало топенето, всички щяха да умрат от жажда още преди три седмици. Запасите от гориво за спиртниците почти бяха привършили. Снегът, който топяха в устата си, първоначално като че ли утоляваше жаждата, но всъщност изтегляше енергията от тялото и засилваше жаждата. Всеки път, когато влачеха себе си и лодките през някой ручей — а от ден на ден ручеите и поточетата ставаха все повече, — всички се спираха, за да напълнят с вода бутилките, които вече не се налагаше да носят в пазвата си, за да не замръзнат.

Но въпреки че вече не ги застрашаваше смърт от жажда, Бланки виждаше, че хората отпадат поради стотици други причини. Гладът взимаше своето, като не позволяваше на изтощените мъже, освободени от нощно дежурство, да спят през четирите часа сумрак, отделени от Крозиър за сън.

За да разпънат и приберат холандските палатки — проста работа, която допреди два месеца в лагера „Ужас“ им отнемаше само двайсетина минути, — сега им трябваха по два часа сутрин и вечер. И това време се увеличаваше всеки ден, докато пръстите им подпухваха все повече и ставаха все по-непохватни.

Малцина запазваха ясно съзнание, дори на Бланки понякога му се замъгляваше разсъдъкът. През повечето време Крозиър изглеждаше като най-бдителния сред тях, но понякога, когато си мислеше, че никой не го гледа, лицето на капитана се превръщаше в маска на смъртта, белязана от умора и апатия.

Моряците, които в бурна нощ край Магелановия проток, при ураганен вятър, развързваха сложните морски възли на въжетата в самия край на полюляващите се реи на височина двеста фута над палубата, сега не можеха да завържат връзките на обувките си на дневна светлина. Тъй като в радиус от триста мили нямаше никаква дървесина — ако не се смятаха кракът на Бланки, лодките, мачтите и шейните, които теглеха, и останките на „Еребус“ и „Ужас“, намиращи се на почти сто мили северно от тях — и тъй като земята все още си оставаше замръзнала на един инч под повърхността, при всяко спиране на мъжете им се налагаше да събират купчини камъни, за да затискат краищата на палатките и да застопоряват въжетата срещу неизбежните нощни ветрове.