Ужас

За последните две седмици бяха прехвърлили труднопроходимите ледове на огромния залив, дълбоко врязан във вътрешната страна на носа, който през всичките тези седмици, докато го прекосяваха в югозападна посока, им се струваше, че ще продължи безкрайно. Ала сега отново се канеха да поемат на югоизток покрай бреговата линия по вътрешната страна на носа, а после и на изток — правилната посока, ако искаха да се доберат до реката на Бак.

Крозиър беше взел за похода своя секстант и теодолита си, лейтенант Литъл също имаше секстант, разполагаха и с инструмента на покойния Фицджеймс като резерва, но никой от двамата офицери не беше използвал от седмици уредите, за да определи местоположението на отряда по слънцето или по звездите. Ако Земята на крал Улиям беше полуостров, както смятаха повечето от полярните изследователи, включително и старият командир на Крозиър, Джеймс Кларк Рос, тогава бреговата линия щеше да ги отведе до устието на реката на Бак. А ако беше остров — както предполагаше лейтенант Гор и подозираше Крозиър, — тогава скоро щяха да видят континента на юг от тях, да прекосят протока — който би трябвало да е тесен — и пак да стигнат до устието на реката.

Във всеки случай Крозиър — който се задоволяваше с това да следва бреговата линия, тъй като нямаха друг избор и за момента не извършваха навигационни изчисления — смяташе, че се намират на около деветдесет мили от устието на реката на Бак.

През този поход бяха преодолявали средно по малко повече от миля на ден. В някои дни изминаваха по три или четири мили, което караше Крозиър да си спомня за фантастичната скорост, с която бяха извършили прехода от корабите до лагера „Ужас“ през леденото море, но в други дни — когато им се налагаше да мъкнат шейните по-скоро през камъни, отколкото по леда, да преминават по бродове през потоци, а веднъж и през истинска река; когато излизаха на морския лед, ако брегът е станал твърде каменист; когато духаше силен вятър; когато броят на болните и неспособни да теглят шейните станеше по-голям от обичайното, и в края на краищата те се качваха на лодките, правейки още по-голям товара на другарите им, които оставаха на крака по шестнайсет часа на ден, пренасяйки първо четирите велбота и един от катерите, а после и останалите три катера и двата пинаса — успяваха да преодолеят само по няколкостотин ярда разстояние.

На 1 юли, след много седмици топло време, студът и снегът се завърнаха с пълната си сила. Откъм югоизток се разрази виелица, която духаше право в очите на мъжете, теглещи шейните. Всички извадиха от натрупаните в лодките вързопи връхните си дрехи и уелските си перуки. Към тежестта на шейните с лодките се прибавиха стотици фунтове сняг. На тежко болните, возени в лодките, им се наложи да се крият на завет под покривалата на платната.

Хората с усилие се движиха три дни при непрекъсната снежна виелица откъм изток и югоизток. През нощта мълниите с трясък прорязваха небето и мъжете ужасено се притискаха към платнения под на палатките.

Днес им се наложи да спрат, защото болните бяха станали твърде много и Гудсър искаше да се заеме с тях, а Крозиър искаше да изпрати малки разузнавателни отряди напред и по-големи въоръжени части на север, към вътрешността на острова, и на юг, в морския лед, за да ловуват.

Крайно се нуждаеха от храна.

Добрата новина и лошата новина бяха, че най-накрая бяха изяли последните голднърови консерви. Когато стюардът Ейлмър, който по заповед на капитана продължаваше да се храни с консервирана храна и да пълнее, не умря от ужасната смърт, застигнала капитан Фицджеймс — за разлика от двама други мъже, на които не им се полагаха консерви, — консервите отново бяха включени в порциона като допълнение към жалките останки от осолено свинско, треска и сухари.

Двайсет и осем годишният моряк Бил Клосън умря с беззвучни писъци и гърчейки се от болка в корема, с последваща парализа, но доктор Гудсър нямаше никаква представа от какво може да се е отровил, докато един от приятелите на покойника не призна, че Клосън е откраднал и изял една голднърова консерва с праскови, каквито никой друг не беше опитвал.

По време на кратката погребална служба в чест на Клосън — чието тяло лежеше под купчината камъни, дори без да е зашито в саван, защото старият Мъри, шивачът на платна, беше починал от скорбут, а и без това не бяха останали излишни платна — капитанът произнесе реч не от познатата на хората Библия, а от своята вече знаменита „Книга на Левиатан“.

— Животът на човек е самотен и е нещастен, противен, скотски и кратък — произнесе напевно капитанът. — И, изглежда, е още по-кратък за онези, които крадат от другарите си.