Ужас

Тази надгробна реч имаше голям успех сред хората. Макар че десетте лодки, които те бяха телили и влачили с шейните повече от два месеца, имаха стари имена, дадени им, докато „Еребус“ и „Ужас“ още са плавали из моретата, моряците от впряговете незабавно прекръстиха трите катера и пинаси, които винаги мъкнеха следобед и вечер — най-противната им част от деня, защото им се налагаше да изминават отново пътя, преодолян с много усилия сутринта, — в „Самотен“, „Нещастен“ „Противен“ „Скотски“ и „Кратък“.

Крозиър се усмихна, когато научи за това. То означаваше, че хората още не са изнемогнали до такава степен от глад и отчаяние, че да изгубят характерното за английските моряци чувство за черен хумор.

* * *

Когато метежът започна, първият човек, който го огласи, беше последният, когото Франсис Крозиър очакваше да види сред противниците си.

Беше средата на деня и капитанът се опитваше да подремне няколко минути, докато повечето от мъжете бяха на разузнаване или на лов извън лагера. В този момент той дочу тътренето на множество ботуши пред палатката му и осъзна, че се е появил проблем извън кръга на обичайните всекидневни произшествия. Прокрадващите се стъпки, които го пробудиха от лекия му сън, му подсказаха, че не го очаква нищо добро.

Крозиър навлече шинела си. Той винаги носеше зареден пистолет в десния джоб на връхната си дреха, но напоследък беше започнал да слага и по-малък двузаряден пистолет в левия джоб.

На откритото пространство между палатката на Крозиър и голямата шатра на лазарета се бяха събрали около двайсет и пет души. Заради вихрещия се сняг, омотаните шалове и уелските перуки му беше трудно да разпознае от пръв поглед някои от хората, но Крозиър не се учуди, когато видя в задните редици Корнилиъс Хики, Магнъс Менсън, Ричард Ейлмър и още пет-шест други от обичайните смутители на спокойствието.

Това, което го изненада, бяха хората най-отпред.

Повечето от офицерите бяха заминали с ловните и разузнавателните отряди, които Крозиър беше изпратил тази сутрин — капитанът твърде късно осъзна, че е извършил грешка, отпращайки най-лоялните си офицери, включително лейтенант Литъл, втория си помощник Робърт Томас, верния си приятел, помощник-боцмана Том Джонсън, Хари Пеглър и още някои, всички накуп, и оставяйки тук, в Болничния лагер, само най-слабите мъже, ала начело на групата стоеше младият лейтенант Ходжсън. Крозиър беше смаян и от това, че забеляза старшината на бака Рубен Мейл и марсовия старшина на „Еребус“ Робърт Синклер. Мейл и Синклер винаги се бяха проявявали като добри хора.

Крозиър тръгна към тълпата толкова рязко, че Ходжсън отстъпи две крачки назад и се сблъска с гиганта идиот Менсън.

— Какво искате, хора? — попита рязко Крозиър. Понеже не желаеше да звучи пресипнало, той вложи колкото можа повече сила и властност в гласа си. — Какво става тук, по дяволите?

— Трябва да поговорим с вас, капитане — каза Ходжсън. Гласът на младия човек трепереше от вълнение.

— За какво? — Крозиър държеше дясната си ръка в джоба. Той видя как доктор Гудсър надниква от палатката на лазарета и зяпва изненадано тълпата. Крозиър изброи двайсет и трима души в групата и въпреки ниско нахлупените уелски перуки и прикриващите лицата шалове вече разпознаваше всички до един. Щеше да ги запомни.

— За връщането ни обратно — каза Ходжсън.

Хората зад него подкрепиха думите му с неясната глъчка, характерна за тълпите от метежници.

Капитанът не реагира веднага. Едната добра новина беше, че ако това беше активен метеж — ако всички мъже, включително Ходжсън, Мейл и Синклер, се бяха разбрали да вземат властта в експедицията със сила, — Крозиър вече щеше да е мъртъв. Те щяха да пристъпят към действие в полунощния сумрак.

Втората и последна добра новина бе, че макар и двама или трима от моряците да носеха пушки, цялото останало оръжие беше взето от шейсет и шестимата мъже, тръгнали на лов сутринта.

Крозиър мислено си отбеляза никога вече да не отпраща от лагера всички морски пехотинци едновременно. Тоузър и останалите изгаряха от нетърпение да ловуват. Капитанът беше толкова уморен, че ги пусна, без изобщо да премисли нещата.

Крозиър огледа тълпата, прехвърляйки поглед от едно лице на друго. Най-малодушните незабавно свеждаха очи, срамувайки се да срещнат погледа му. По-силните личности — като Мейл и Синклер — му отвръщаха. Хики се вторачи в капитана с поглед, който беше толкова студен, че би могъл да принадлежи на някоя от белите мечки — или може би на самата твар от ледовете.

— Връщането ни къде? — попита рязко Крозиър.

— В лагера „У-ужас“ — заекна Ходжсън. — Там останаха консервирани продукти, печки и някакви въглища. И част от лодките.

— Не ставайте глупави — каза Крозиър. — Намираме се поне на шейсет и пет мили от лагера „Ужас“. Ще стигнете в него чак през октомври — същинската зима, — ако изобщо успеете да се доберете дотам.

Ходжсън посърна, но марсовият старшина на „Еребус“ каза:

— Много по-близо сме до лагера, отколкото до реката, към която се трепем да мъкнем лодките.