Ужас

В четвъртък, на 6 юли, те за пръв път от повече от два месеца излязоха на паковия лед. Повечето от тях вече бяха забравили колко мъчително беше тегленето на шейните по морския лед — дори тук, под прикритието на Земята на крал Уилям и широкия залив, който току-що бяха заобиколили. По пътя им все още имаше многобройни тороси, през които се налагаше да прекарват десетте лодки. Плъзгачите на шейните се движеха много по-трудно по морския лед, отколкото по снега и леда на брега. Тук нямаше нито низини, в които да се подслонят, нито ниски хълмове, нито дори случайни скални блокове, зад които да се скрият от вятъра. Тук нямаше потоци, от които да се напият с вода. Снежната буря продължаваше и югоизточният вятър непрекъснато се усилваше, духайки право в лицата им, докато те мъкнеха лодките към откритата вода, която отрядът на лейтенант Литъл беше намерил на две мили от лагера.

През първата нощ бяха толкова изтощени, че дори не разпънаха палатките, а просто постлаха няколко платнища откъм подветрената страна на лодките и се сбутаха върху тях в триместните си спални чували през няколкото часа на летния арктически полумрак.

Въпреки бурята, вятъра и трудностите в придвижването по паковия лед те, ентусиазирани и получили нов прилив на енергия, преодоляха двете мили до късната сутрин на петъка, 7 юли.

Каналът бе изчезнал. Беше се затворил. Литъл посочи тънкия лед — с дебелина между три и осем инча — на мястото, където се бе намирал.

Водени от ледови лоцман Рийд, през по-голямата част от деня те се движеха в зигзаг, следвайки неотдавна замръзналия канал в ледовете — първо на югоизток, а след това и на изток.

Сега като допълнение към разочарованието им и постоянните им страдания, засилени от биещия в лицата им сняг и напълно подгизналите им дрехи, се появи и нервно напрежение заради придвижването по тънък лед — за пръв път от години.

Малко след пладне същия ден редникът от морската пехота Джеймс Дейли — който беше един от шестимата мъже, изпратени напред, за да изпитат здравината на леда, мушкайки в него с дълги пръти — пропадна. Приятелите му го измъкнаха, но не и преди буквално да посинее. Доктор Гудсър го съблече гол направо върху леда, загърна го в одеялата на „Хъдсън Бей“, сложи го върху платнище на една от лодките и натрупа върху него още одеяла. На двама други мъже им се наложи да останат с него, легнали от двете му страни, за да го сгряват с топлината на телата си. Въпреки това цялото тяло на редник Дейли се тресеше, зъбите му тракаха и през останалата част от деня той бълнуваше.

Ледът, който през последните две години беше стабилен като континент, сега така се люлееше под краката, че на всички им прилоша, а някои мъже повърнаха. Налягането караше дори по-дебелия лед да се пуква с оглушителни експлозии пред тях, отстрани, отзад или направо под краката им. Преди месеци доктор Гудсър беше обяснил на всички, че един от симптомите на напреднал стадий на скорбут е повишената чувствителност към звуците — един пушечен изстрел би могъл да убие човек, беше казал той, — и сега по-голямата част от осемдесет и деветте мъже, теглещи лодките по леда, откриваха у себе си този симптом.

Дори полуидиот като Магнъс Менсън осъзнаваше, че ако една от лодките или всичките наведнъж пропаднат под леда — лед, който не беше издържал дори един-единствен мършав, изтощен от недохранване мъж като Джеймс Дейли, — нямаше никакъв шанс някой човек от впряговете да се спаси. Щяха да се удавят дори преди да са умрели от студ.

Свикнали да се движат в плътна колона през леда, хората нервничеха, принудени да разтягат строя си, за да могат лодките да остават на значителни разстояния една от друга. Понякога по време на снежна буря отрядите не виждаха съседите си и усещането за изолация беше ужасно. Когато се връщаха за последните три катера и двата пинаса, те не следваха старите си следи и постоянно се опасяваха новият лед да не пропадне под краката им.

Някои от хората мърмореха, че може вече да са пропуснали тесния залив, водещ на юг до устието на реката на Бак. Пеглър беше виждал картите и показанията на теодолита на Крозиър и знаеше, че все още се намират на значително разстояние на запад от залива — поне на трийсет мили. А после им предстоеше да завият на юг — и да изминат още шейсет или шейсет и пет мили до устието на реката. Ако се движеха пеша, дори и изведнъж да намереха храна и всички мистериозно да оздравееха, пак щяха да достигнат до залива чак през август, а до устието на реката — в края на септември, и то в най-добрия случай.