Ужас

Надеждата да открият свободна вода караше сърцето на Хари Пеглър да се разтуптява. Разбира се, в последно време сърцето му и без това биеше учестено. Майка му винаги се беше безпокояла за сърцето му — като дете беше боледувал от скарлатина и често чувстваше болка в гърдите си, — но той винаги й казваше, че подобни тревоги са безпочвени, че той е марсов старшина на един от най-великите кораби на света и че никой със слабо сърце не би могъл да получи този пост. По някакъв начин беше успял да я убеди, но през годините Пеглър периодично получаваше пристъпи на сърцебиене, последвани от дни на бодежи, чувство на стягане в гърдите и толкова силна болка в лявата ръка, че му се налагаше да се изкачва по марса и горните реи само с дясната ръка. Останалите марсови моряци си мислеха, че се фука.

През последните седмици през по-голяма част от времето сърцето му биеше учестено. Преди две седмици се бяха парализирали два от пръстите на лявата му ръка и сега болката не го напускаше нито за миг. На всичкото отгоре изпитваше ужасно неудобство заради постоянната диария — Пеглър открай време беше стеснителен човек и дори не можеше да се облекчава през борда, което останалите мъже правеха, без да се замислят, а той предпочиташе да стиска, докато се стъмни, или да се усамоти някъде.

Но по време на този поход човек нямаше къде да се усамоти. Нямаше дори някой проклет храст или голям камък, зад който да се скрие. Мъжете във впряга на Пеглър му се смееха, защото често изостава от групата и рискува да бъде хванат от Ужаса само и само никой да не види как се изхожда.

Но не приятелските закачки тревожеха Пеглър през последните седмици, а необходимостта да тича с всичка сила след отряда си, за да се включи във впряга. Толкова беше изтерзан заради вътрешните кръвоизливи, недояждането и проблемите си със сърцето, че му беше все по-трудно да настига отдалечаващите се лодки.

Затова в петък, на седми юли, Хари Пеглър вероятно беше единственият от осемдесет и деветте мъже, който се радваше на снежната виелица и спусналата се след утихването й мъгла.

Мъглата беше проблем. При движението в толкова разтеглена колона заради несигурния лед нарастваше опасността някоя от лодките да се изгуби. Дори връщането назад, за да се вземат изостаналите катери и пинаси, беше проблем, и то още преди привечер мъглата да се сгъсти. Затова капитан Крозиър нареди спиране, за да се обсъди ситуацията. Не повече от петнайсет души получиха разрешение да се съберат в един участък от леда, и то по-надалеч от лодките. Тази вечер във впряговете имаше по-малко хора, отколкото бяха необходими, за да се теглят масивните лодки и шейни.

Ако достигнеха така желаните открити води, шейните щяха да се превърнат в логистичен проблем. Имаше голяма вероятност да се наложи да натоварят отново на тях дълбоко газещите катери и пинаси с техните килове и неподвижни рулове, преди да достигнат устието на реката на Бак, така че не можаха просто да изоставят раздрънканите шейни върху леда. Преди да потеглят на път в четвъртък, Крозиър беше наредил да се направи експеримент със свалянето на шестте лодки от шейните, разглобяването на тежките шейни, доколкото е възможно, и натоварването им на лодките. Беше им отнело часове да го направят.

Хората едвам бяха успели да натоварят лодките обратно върху шейните, преди да излязат върху паковия лед. Пръстите на изтощените и болни от скорбут хора се справяха с мъка дори с най-елементарните възли. И най-плитките рани от порязване кървяха продължително. Дори от най-слабият удар върху кожата оставаха синини с размерите на длан.

Но поне сега знаеха, че могат да го направят — да свалят лодките от шейните, да натоварят шейните върху лодките, да подготвят лодките за плаване.

Ако намереха канал в скоро време.

Крозиър нареди всеки отряд да закрепи фенери на носа и кърмата на лодката си. Той отзова обратно почти безполезните морски пехотинци с прътите им и изпрати лейтенант Ходжсън да върви най-отпред в мъглата начело на един от велботите, натоварен с по-маловажно за експедицията оборудване.

Всички бяха наясно, че по този начин младият Ходжсън си плаща за връзката си с потенциалните метежници. В неговия впряг влизаха Магнъс Менсън, Ейлмър и Хики — хора, които досега винаги бяха поставяни в различни отряди. Ако тази водеща лодка пропаднеше в леда, останалите щяха да чуят крясъци и плясък в тежката вечерна мъгла, но нямаше да могат да направят нищо, освен да заобиколят опасното място.

На останалите отряди им се налагаше да рискуват да се движат по-нагъсто, за да може да виждат фенерите на съседните лодки в сгъстяващия се мрак.

Около осем часа вечерта наистина се чуха викове откъм отряда на Ходжсън, но те не бяха пропаднали в леда. Бяха открили отново свободна вода на повече от миля източно от мястото, където Литъл беше видял канала в сряда.

Останалите отряди изпратиха напред хора с фенери и започнаха да се движат предпазливо по предполагаемия тънък лед, но ледът си оставаше стабилен, с вероятна дебелина около един фут, чак до ръба на неясно откъде взелия се канал.