Ужас

Мъжете нямаха търпение да спуснат лодката. Последва хорово „едно, две, три“ и тежкият велбот се помести от мястото си, плъзна се по леда, наклони се напред и потопи носи си на два фута в черната вода, гребците се оттласнаха с веслата си от леда, а в същото време господин Рийд и лейтенант Литъл се приведоха и сграбчиха здраво планшира. Хората върху леда се напънаха отново, греблата потънаха във водата — и за пръв път от почти две години и единайсет месеца някоя от лодките на „Еребус“ или „Ужас“ се озова във водата.

Отзад се разнесе задружен радостен възглас, след което последва по-традиционното трикратно „ура“.

Пеглър насочи лодката към средата на тесния канал — който на това място имаше ширина не повече от двайсет фута и едва оставаше място да се гребе от двете страни — и когато хвърли поглед през рамо, всички мъже, останали на леда, вече се бяха изгубили в мъглата.

* * *

Следващите два часа приличаха на сън. На Пеглър му се беше случвало и преди да води малка лодка по каналите в ледовете — две години по-рано бяха бродили повече от седмица сред скритите зад айсбергите заливи, докато намерят сигурното убежище за двата кораба край остров Бичи, и Пеглър беше командвал една от тези малки лодки дни наред, — но сега беше съвсем различно. Каналът си оставаше тесен — не повече от трийсет фута, а понякога толкова се стесняваше, че поради невъзможността да гребат се оттласваха с весла от триещия се в бордовете на лодката лед, — а и постоянно свиваше ту наляво, ту надясно, но никога толкова рязко, че лодката да не успее да завие. Струпванията от издигнат от налягането лед закриваха гледката от двете страни на канала и мъглата продължаваше да се сгъстява, като на моменти леко се разсейваше, но после ставаше още по-плътна. Всички звуци изглеждаха приглушени и в същото време още по-силни, и това изнервяше всички; хората установиха, че шепнат, когато се наложи да кажат нещо.

Два пъти попадаха на препятствия — първия път от плаващи ледени късове, а втория път самият канал беше замръзнал. И в двата случая на повечето мъже им се налагаше да слязат от велбота, за да разбутат плаващия лед с прътите си или да проправят път по замръзналата повърхност с брадвите си. А после някои от мъжете заставаха върху леда от едната или другата страна на лодката, хващаха се за въжетата, завързани за носа, или за планшира и издърпваха или избутваха скърцащия велбот през тесния процеп. След всеки от трудните участъци каналът отново се разширяваше достатъчно, че да могат мъжете да се върнат в лодката и да продължат да гребат.

По този начин се придвижваха бавно напред почти два часа, а когато наближи моментът да се връщат, внезапно криволичещият канал се стесни. Бордовете започнаха да се трият в леда, гребците се отблъскваха от него с веслата, а Пеглър стоеше на носа — в случая румпелът му беше безполезен. После изведнъж изскочиха на най-широкия участък открита вода, който бяха виждали до момента. Сякаш в потвърждение на това, че всички трудности са останали зад гърба им, мъглата се разсея и видимостта нарасна до стотици ярдове.

Бяха достигнали или истински открити води, или огромно езеро сред ледовете. През процеп в облаците бликна слънчева светлина и оцвети водата в синьо. Няколко ниски, плоски айсберга, единият от които с големината на игрище за крикет, плаваха в лазурното море пред лодката. Повърхностите на айсбергите пречупваха светлината и уморените мъже прикриха очите си с длани, заслепени от болезнените слънчеви отблясъци върху снега, леда и водата.

Шестимата мъже на греблата нададоха спонтанен, гръмогласен възглас.

— Не бързайте да се радвате, хора — каза лейтенант Литъл. Той наблюдаваше през месинговия си далекоглед, облегнал крак върху носа на велбота. — Още не знаем докъде продължава това езеро… и дали от него извеждат и други канали освен този, по който дойдохме. Нека да проверим, преди да поемем по обратния път.

— О, продължава нататък — извика един от моряците, Бери, от мястото си на греблата. — Чувствам го със сърцето си. Има открита вода и попътен бриз оттук чак до реката на Бак, всичко е наред. Ще се върнем тук с останалите, ще вдигнем платна и ще сме там утре за вечеря.

— Надявам се, че си прав, Алекс — каза лейтенант Литъл. — Но нека все пак да отделим известно време и усилия, за да се уверим в това. Искам да отнесем на останалите само добри новини.

Ледовият лоцман господин Рийд посочи назад, към канала, от който бяха дошли.

— Тук има дузина тесни заливчета. Може да имаме проблеми да намерим канала, ако не го отбележим. Хора, откарайте ни обратно до началото на заливчето. Господин Пеглър, вземете резервния прът и го забийте на видно място, така че да не го пропуснем, когато се върнем. Той ще ни служи за ориентир.

— Слушам — отвърна Пеглър.

След като отбелязаха пътя си за връщане, те продължиха нататък по откритата вода. Големият плосък айсберг се намираше само на около сто ярда от входа на тяхното заливче и те заплаваха покрай него.