Ужас

49. Крозиър

Земята на Крал Уилям, неизвестна северна ширина, неизвестна западна дължина

26 юли 1848 г.

Когато Крозиър заспеше — дори само за няколко минути — сънищата се завръщаха. Двата скелета в лодката. Непоносимите американски момичета в полутъмната стая, които щракат с пръстите на краката си, имитирайки почукването на призрак по масата. Американският лекар, представящ се за полярен изследовател, дундест мъж, облечен в ескимоска парка, с покрито с тежък грим лице на ярко осветената от газови лампи сцена. После отново двата скелета в лодката. Нощта винаги завършваше със съня, който смущаваше Крозиър най-силно от всички.

Той е малко момче и се намира в огромна католическа катедрала заедно с баба Мойра. Франсис е гол. Баба му го побутва към парапета на олтара, но той се страхува да върви напред. В катедралата е студено; мраморът под босите крака на малкия Франсис е студен; белите дървени пейки са покрити с лед.

Коленичил пред парапета на олтара, младият Франсис Крозиър чувства одобрителния поглед на баба Мойра, която се намира някъде отзад, но е твърде уплашен, за да обърне глава. Нещо идва.

Свещеникът като че ли излиза през някаква врата в мраморния под в другия край на парапета. Мъжът е доста едър — направо огромен — и е облечен в бели дрехи, от които капе вода. Вонящ на кръв, пот и нещо гниещо, той се навежда над малкия Франсис Крозиър.

Франсис затваря очи, както го беше учила баба му, докато беше стоял на колене върху тънкия килим в нейната гостна, и подава език, за да получи Светото причастие. Макар да разбира цялата важност и необходимост на това тайнство, Франсис ужасно много се страхува да лапне нафората. Той знае, че животът му никога няма да е същият, след като приеме католическото причастие. Освен това знае, че ако не го приеме, животът му ще свърши.

Свещеникът пристъпва още по-близо и се навежда над него…

Крозиър се събуди във велбота. Както винаги, когато се събуждаше от кошмарите си, дори да беше задрямал само за няколко минути, сърцето му биеше ускорено, а устата му бе пресъхнала от страх. И трепереше много силно, но по-скоро от студ, отколкото от страх или от спомена за страх.

Ледът се беше разчупил в тази част на протока или залива, където се намираха на 17 и 18 юли и четирите дни след това. Крозиър беше събрал мъжете заедно на големия плаващ леден къс, където се бяха спрели — катерите и пинасите бяха свалени от шейните им, петте лодки бяха натоварени с целия им багаж с изключение на палатките и спалните чували и бяха подготвени за плаване.

Всяка нощ поклащането на големия леден къс и пукането и начупването на леда ги караха да изскачат сънени от палатките, убедени, че морето ще ги погълне като сержант Тоузър и неговите пехотинци. Всяка нощ оглушителният трясък на леда, наподобяващ оръжейни изстрели, постепенно утихваше, бясното клатене на ледения къс постепенно преминаваше в ритмично полюляване и те изпълзяваха обратно в палатките си.

Беше станало по-топло, в някои дни температурата се вдигаше почти до точката на замръзване — тези няколко седмици в края на юли почти сигурно щяха да са единственият намек за лято през тази втора поред мразовита арктическа година — но хората зъзнеха и страдаха повече от всякога. В някои дни дори валеше дъжд. Когато беше твърде студено, за да вали, ледените кристалчета в мъгливия въздух се просмукваха във вълнените им дрехи, тъй като беше твърде топло, за да носят водонепроницаемите зимни облекла над куртките и шинелите си. Потта от тегленето на шейните се просмукваше в мръсното им бельо, ризи и чорапи, и в парцаливите им заледени панталони; въпреки почти изчерпаните им припаси петте останали лодки бяха по-тежки от десетте, които бяха теглили преди, като освен хранещия се, дишащ, но все още намиращ се в коматозно състояние Дейви Лийс с всеки изминал ден им се налагаше да возят все повече и повече тежко болни. Доктор Гудсър докладваше ежедневно на Крозиър за поредните пациенти, чиито крака — винаги подгизнали и с мокри чорапи въпреки резервните ботуши, които капитанът се беше сетил да вземе — са започнали да гният и да почерняват по пръстите и петите. Все повече крака бяха започнали да гангренясват и да се налага ампутация.

Холандските палатки бяха мокри и никога не изсъхваха. Спалните чували, които мъжете отваряха с трещене късно вечер и в които се свиваха в тъмнината, бяха мокри и замръзнали отвътре и отвън и също никога не изсъхваха. Когато хората се събудеха сутринта след няколкото откраднати минути сън на пресекулки — телата не можеха да се стоплят, колкото и да трепереха, — вътрешните стени на кръглите и пирамидалните палатки бяха покрити с трийсетфунтов скреж, който падаше на парчета или се стичаше на капки по главите, раменете и лицата на мъжете, опитващи се да изпият няколкото глътки от хладкия чай, разнасян всяка сутрин по палатките от капитан Крозиър, господин Девьо и господин Кауч — странно превръщане на командирите в стюарди, започнато по инициатива на Крозиър през първата им седмица на леда, което хората вече приемаха за даденост.