Читаем Ужас полностью

Ужас

— Можем да си направим лагер върху него и пак ще ни остане много свободно място — каза един от хората на греблата, Хенри Сайт, моряк от „Ужас“.

— Ние не искаме да лагеруваме — каза лейтенант Литъл откъм носа. — Налагерували сме се за цял живот. Искаме да си идем вкъщи.

Хората посрещнаха думите му с одобрителни възгласи и се хванаха за греблата. Пеглър подхвана песен и всички му запригласяха — първото им истинско пеене от месеци.

* * *

Забавиха се още три часа — трябваше да са се върнали преди час, — но искаха да са напълно сигурни.

„Откритата вода“ се оказа илюзия — езерото сред ледовете беше с дължина малко над миля и половина и широчина малко над две трети от милята. Дузината „канали“, започващи от южния, източния и северния край на езерото, се оказаха просто тесни заливи.

На югоизточния край на езерото те се привързаха към дълбоко забита в шестфутовия леден пласт кирка, а после издялаха стъпала в леда, изкачиха се горе и се вгледаха в посоката, в която се надяваха да видят открита вода.

Абсолютна белота. Лед, сняг и върхове на глетчери. И облаците отново настъпваха, виейки се над ниската мъгла. Започваше да вали сняг.

След като лейтенант Литъл проучи гледката във всички посоки, най-дребният от групата, Бери, се качи на раменете на най-високия, трийсет и шест годишния Били Уенцол, и получи далекогледа. Бери казваше на Уенцол кога да се обръща, и така огледа целия хоризонт.

— Не се вижда нито един шибан пингвин — рече той.

Това беше стара шега, намекваща за пътешествието на капитан Крозиър на Южния полюс. Никой не се засмя.

— Виждаш ли някъде тъмно небе? — попита лейтенант Литъл. — Каквото обикновено има над открити води? Или връх на голям айсберг?

— Не, сър. И облаците се приближават.

Литъл кимна.

— Да се връщаме, момчета. Хари, нали ще слезете пръв, за да уравновесите велбота?

Никой не отрони нито дума за деветдесетте минути, през които прекосяваха езерото в обратна посока. Слънцето се скри и мъглата отново заля всичко, но скоро се появиха очертанията на големия айсберг, подсказвайки им, че се движат в правилната посока.

— Почти стигнахме до канала — извика Литъл откъм носа. От време на време мъглата толкова се сгъстяваше, че седналият на кърмата Пеглър едвам виждаше лейтенанта. — Господин Пеглър, завийте леко вляво, моля.

— Слушам, сър.

Гребците дори не вдигаха поглед. Те изглеждаха дълбоко потънали в мислите си. Снегът отново ги връхлетя, но този път откъм северозапад. Поне вятърът духаше откъм гърбовете им.

Когато мъглата отново се поразсея, те се намираха на по-малко от сто фута от техния залив.

— Виждам пръта — изрече с безцветен глас господин Рийд. — Леко вдясно, Хари.

— Нещо не е наред — каза Пеглър.

— Какво имате предвид? — попита лейтенантът.

Някои от моряците вдигнаха глави и погледнаха навъсено Пеглър.

— Виждате ли онзи голям леден блок до пръта? — попита Хари.

— Да — отвърна лейтенантът. — И какво?

— Когато излизахме от канала, него го нямаше там — отговори Пеглър.

— Гребете назад! — нареди рязко Литъл, но макар че мъжете трескаво се опитаха да сменят посоката, тежкият велбот продължаваше да се движи по инерция напред, към леда.

Леденият блок се обърна.