Ужас

Господин Уол, готвачът на „Еребус“, беше болен от нещо като туберкулоза и през повечето време лежеше свит на дъното на единия катер, но господин Дигъл си оставаше все същия енергичен, циничен, експедитивен, крещящ с цяло гърло и някак си вдъхващ увереност човек, какъвто беше през всичките три години на поста си край фрейзъровата печка на борда на „Ужас“. Сега, когато запасите от етер бяха изчерпани и спиртниците и тежките печки с въглища от велботите бяха изоставени, работата на господин Дигъл беше два пъти на ден да дели на порции нищожните останки от осоленото свинско и другите продукти, винаги под строгото наблюдение на господин Озмър и още някой офицер. Ала господин Дигъл, който никога не губеше оптимизма си, беше измайсторил готварски казан и примитивна печка, която смяташе да разпали с тюленова лой веднага щом застреляха още тюлени.

Крозиър изпращаше всеки ден ловни отряди в търсене на тюлени за господин Дигъл, но те се срещаха изключително рядко и винаги успяваха да се плъзнат във водата през малките си дупки, преди ловците да успеят да ги застрелят. Няколко пъти, по думите на мъжете от ловните отряди, хитрите пръстенчати тюлени бяха улучвани от сачми или дори от мускетни или пушечни куршуми, но бяха успели преди смъртта си да се плъзнат обратно в черната вода и да отплават надалеч, оставяйки само кървави следи върху леда. Понякога ловците коленичеха и облизваха кръвта.

Крозиър беше прекарал много лета в арктическите морета и знаеше, че в средата на юли водата и плаващите ледени късове би трябвало да гъмжат от живот: огромни моржове, които се припичат на слънцето върху ледените късове и шумно пляскат във водата, издавайки лаещи звуци, наподобяващи оригване; многобройни тюлени, които скачат във водата и изскачат от нея като играещи си деца, и комично се пързалят по корем върху леда; китове, които изстрелват фонтанчета вода, превъртат се във водата и се гмурват в нея, разпръсвайки около себе си мирис на риба; женски бели мечки, които плуват в черните води със своите непохватни мечета, дебнат тюлените върху ледените блокове, с резки движения отръскват водата от странната си козина, когато се издърпат от морето върху някой леден блок, и избягват по-големите и по-опасни мъжки, които биха изяли и самката, и мечето, ако стомасите им са празни; и накрая морските птици, които летят отгоре в такова изобилие, че почти затъмняват синьото арктическо лятно небе — птици по бреговете, птици по плаващите ледени блокове или седящи по неравните върхове на глетчерите като ноти в партитура, докато безброй други чайки, гларуси и исландски соколи кръжат ниско над водата.

Това лято за втора поредна година на леда не се виждаха никакви живи същества — само изтощените и слабеещи хора на Крозиър, задъхващи се в своите впрягове, и техният неуморен преследвач, мяркащ се за кратко в далечината, винаги извън обхвата на оръжията им. На няколко пъти вечер хората чуваха лая на арктически лисици и често откриваха изящните им следи в снега, но нито една от животинките не попадна пред очите на ловците. Когато мъжете виждаха или чуваха китове, те винаги се оказваха твърде далеч, зад много ледени блокове и канали, за да бъдат достигнати дори с отчаяно, безразсъдно тичане — мъжете прескачаха с риск за живота си от един клатещ се леден къс на друг, докато морските бозайници небрежно изскачаха от водата, после се гмурваха и отново изчезваха.

Крозиър не беше сигурен дали биха успели да убият кит с малкото слаби оръжия, които им бяха останали, но предполагаше, че ще могат — няколко пушечни куршума в мозъка би трябвало да убият всяко същество с изключение на звяра, който ги следваше по петите (и който моряците отдавна не смятаха за звяр, а за безмилостния Бог от капитанската „Книга на Левиатан“), — и ако някак намерят сили да извлекат кита върху леда и да разтопят мазнината му, тя би им стигнала за много седмици и месеци работа на печката на господин Дигъл, а те биха яли лой и прясно месо до пръсване.

Най-силно от всичко Крозиър искаше да убие самото създание. За разлика от хората си той вярваше, че е смъртно — просто едно животно, нищо повече. Може би по-умно дори от страховито интелигентната бяла мечка, но все пак животно.

Крозиър знаеше, че ако успееше да убие съществото, самият факт, че е мъртво — радостта от отмъщението за толкова много убити, независимо от това, че останалите участници в експедицията така или иначе щяха да умрат от глад и скорбут, — щеше временно да повдигне духа на оцелелите повече, отколкото ако намереха двайсет галона ром.