Ужас

Звярът не ги беше безпокоил — нито беше убил някой от тях, — откакто лейтенант Литъл и хората му бяха загинали в езерото сред ледовете. Всеки отряд, изпращан от капитана на лов, получаваше заповед веднага да се връща, ако открие следите на тварта в снега; Крозиър възнамеряваше да вземе всеки мъж, който можеше да върви, и всяко оръжие, което можеше да стреля, за да проследи звяра. Ако се наложеше, той щеше да накара хората си да удрят тигани и тенджери и да крещят с всички сили, за да изкарат съществото на открито, точно както индийските викачи изкарват тигъра, криещ се във високите треви.

Ала Крозиър разбираше, че ползата от това няма да е по-голяма от засадата на покойния сър Джон. За да накарат съществото да се приближи повече до тях, те имаха нужда от примамка. Крозиър не се и съмняваше, че то продължава да върви след тях, да се приближава през тъмните часове на денонощието, да се крие някъде, вероятно под леда, през деня и щеше да се приближи дори повече, ако успееха да го подмамят някак си. Но те нямаха прясно месо, а дори и да имаха даже само един фунт, мъжете щяха да го изядат, а не да го използват за примамка на звяра.

И все пак, мислеше си Крозиър, припомняйки си невероятно огромните размери и маса на чудовищното създание от ледовете — повече от един тон месо и мускули, може би дори няколко тона, тъй като по-големите мъжки екземпляри на белите мечки тежаха до хиляда и петстотин фунта, а в сравнение със съществото неговите мечешки братовчеди изглеждаха като ловни кучета, застанали до едър мъж, — ако успееха да убият убиеца си, хората щяха да се хранят до насита седмици наред. И Крозиър знаеше, че дори да ядат месото сурово, както ядяха осоленото свинско по време на поход, те щяха да са изпълнени с удоволствието от отмъщението, макар и поднесено студено.

Ако това можеше да им помогне, Франсис Крозиър бе готов самият той да остане на леда като примамка. Ако това можеше да им помогне. Ако то можеше да ги спаси и да нахрани дори част от хората му, Крозиър щеше да се предложи на звяра и да се надява, че хората му, които се бяха представили като ужасни стрелци още преди последните морски пехотинци от „Ужас“ да загинат в ледената вода, ще успеят да прострелят чудовището достатъчно пъти, така че дори и да няма отделни смъртоносни рани, то да умре от загубата на кръв, независимо дали примамката оцелее или не.

При мисълта за морските пехотинци той неволно си спомни за тялото на редник Хенри Уилкс, положено в една от изоставените лодки седмица по-рано. Никой не дойде да оплаче непогребания Уилкс с изключение на Крозиър, Девьо и неколцина от най-близките приятели на пехотинеца, които преди зазоряване казаха няколко думи над трупа му.

„Трябваше да използваме тялото на Уилкс като примамка“ — помисли си Крозиър, докато лежеше на дъното на полюляващия се велбот, заобиколен от купчините спящи мъже.

След това осъзна — и не за пръв път — че те разполагат с по-прясна примамка. Цели осем месеца Дейвид Лийс представляваше просто излишен товар, още от онази нощ през декември предишната година, когато тварта се беше впуснала да преследва ледовия лоцман Бланки по леда. От същата онази нощ Лийс непрекъснато се взираше в нищото със стъклен поглед — нереагиращ, безполезен и вече четири месеца теглен в лодката като сто и трийсет фунта мръсно пране, — но въпреки това успяваше всяка вечер да изсърба бульона от осолено свинско и порцията си ром, а всяка сутрин да преглътне лъжичката чай със захар.

За чест на хората никой от тях — дори интригантстващите Хики и Ейлмър — не предложи да изоставят Лийс или когото и да било от останалите болни, неспособни да ходят. Но сигурно през главите на всички беше минавала една и съща мисъл…

Да ги изядем.

Да изядем първо Лийс, а после и останалите, когато умрат.

Франсис Крозиър беше толкова гладен, че можеше да си представи как яде човешка плът. Не би могъл да убие човек, за да го изяде — все още не, — но след като така или иначе е мъртъв, защо да изоставят толкова много месо да гние под арктическото лятно слънце? Или още по-лошо — да бъде изядено от тварта, която ги преследваше?

Като млад лейтенант на двайсет и няколко години Крозиър беше научил — което се случваше на всички моряци рано или късно, обикновено още докато са юнги — истинската история на капитан Полърд, командир на американския бриг „Есекс“ през 1820 година.

„Есекс“ получил пробойна и потънал, както по-късно бяха докладвали малцината оцелели, след нападение на кашалот. Това се случило в една от най-пустите части на Тихия океан и всичките двайсет членове на екипажа през това време били на лов за китове с лодките си, и при връщането си забелязали бързо потъващия кораб. Оцелелите успели да вземат няколко инструмента, няколко навигационни прибора и един пистолет и отплавали с трите си велбота. Единствените им провизии били две живи костенурки, заловени на Галапагоските острови, две каци със сухари и шест бъчонки с прясна вода.

Насочили се към Южна Америка.