Ужас

Крозиър дори не постави часовой. Ако тварта искаше да ги нападне тази вечер, нека заповяда. Но преди да заспи, той прекара един час в опити да снеме точни показания от секстанта и да определи местоположението по навигационните таблици и карти, които все още носеше със себе си.

Доколкото успя да изчисли, те бяха прекарали на леда двайсет и пет дни и бяха изминали пеша, в дрейфуване и гребане общо четирийсет и шест мили на изток-североизток. Отново се намираха на Земята на Крал Уилям някъде на север от полуостров Аделаида и още по-далеч от устието на реката на Бак, отколкото допреди два дни — на около трийсет и пет мили северозападно от тесния залив от другата страна на безименния проток, който просто не можеха да пресекат. Дори ако успееха да го направят, пак щяха да се намират на повече от шейсет мили от устието на реката и на общо деветстотин мили от Голямото робско езеро и от спасението.

Крозиър внимателно прибра секстанта в дървената му кутия, която сложи в непромокаема мушамена торба.

Намери едно влажно одеяло във велбота и го хвърли на камъните до Девьо и още трима спящи мъже. Заспа за броени секунди.

Сънува как баба Мойра го побутва към парапета на олтара и чакащия го свещеник с мокрите одежди.

В съня си, докато мъжете похъркваха под лунната светлина на неизвестния бряг, Крозиър затвори очи и подаде език, за да приеме тялото Христово.

50. Бриджънс

Речен лагер

29 юли 1848 г.

Джон Бриджънс винаги — тайно от всички — сравняваше различни периоди от живота си с произведения на литературата, оказали влияние върху живота му.

В детството и в ученическите си години от време на време мислеше за себе си като за различни герои от „Декамерон“ на Бокачо или от нецензурните Чосърови „Кентърбърийски разкази“ — и далеч не всички от избраните герои имаха нещо героично в характера си. (В продължение на няколко години отношението на Бриджънс към света можеше да се определи с фразата „целуни ме отзад“.)

Между двайсет и трийсетгодишна възраст той най-често се идентифицираше с Хамлет. Странно остаряващият принц на Дания — Бриджънс беше убеден, че през няколкото седмици сценично време момчето Хамлет по някакъв магически начин се беше превърнало в мъж, който в пето действие бе поне трийсетгодишен — се люшкаше в колебание между думи и дела, между мотиви и действие, скован от толкова проницателния си и неумолим ум, който го караше да мисли за всичко, дори за самото мислене. Младият Бриджънс беше жертва на подобен ум и също като Хамлет често си задаваше най-съществения от всички въпроси — да продължи или да не продължава? (Тогавашният наставник на Бриджънс, елегантен преподавател, пропъден от Оксфорд, който беше първият неприкрит содомит, който младият бъдещ учен беше срещнал в живота си, му беше обяснил с презрение, че прочутият монолог „да бъдеш или не“ в никакъв случай не представя размисли за самоубийство, но Бриджънс си знаеше много добре. Думите „тъй размисълът прави ни пъзливци“ проникваха дълбоко в младежката душа на Джон Бриджънс, дълбоко неудовлетворен от живота си, нещастен от противоестествените си желания, нещастен заради необходимостта да се преструва на нещо, което не е, нещастен в лицемерието и нещастен в искреността, но най-вече нещастен заради това, че е способен само да си мисли да сложи край на живота си, защото страхът, че способността да мисли би могла да премине заедно с него от другата страна на смъртния воал, го възпираше дори от бързото, решително, хладнокръвие самоубийство.)

За щастие в младостта си, когато все още не се беше превърнал в сегашното си аз, Джон Бриджънс разполагаше с още две неща освен нерешителността, които да го предпазят от самоунищожение — книгите и ироничната му нагласа.

В зрелите си години Бриджънс най-често се идентифицираше с Одисей. Неосъществилият се учен, превърнал се в стюард на младшите офицери, намираше основание за това не толкова в скитанията си по света, колкото в омировското описание на уморения от безкрайните странствания пътешественик — гръцката дума, превеждаща се като „хитър“ или „коварен“, с която съвременниците на Одисей го идентифицираха (а други като Ахил я употребяваха в оскърбителен смисъл). Бриджънс не използваше хитростта си като оръжие за манипулиране на останалите, а по-скоро като онези кожено-дървени или метални щитове, зад които Омировите герои са се прикривали от смъртоносните атаки с копия или пики.

Той използваше хитростта си, за да стане и остане невидим.