Ужас

Слънцето вече залязваше около десет часа вечерта, но Джон Бриджънс реши, че няма да върви чак докато се стъмни. На около три мили от Речния лагер той намери едно сухо местенце на хребета, седна, извади от джоба си един сухар — дневната му дажба — и бавно го изяде. Макар и застоял, той му се стори като едно от най-вкусните неща, които бе опитвал в живота си. Беше забравил да вземе вода със себе си, но загреба малко сняг в шепите си и го остави да се стопи в устата му.

Залезът на югозапад представляваше прекрасно зрелище. Слънцето дори се показа в процепа между ниско надвисналите сиви облаци и сивия каменист хребет, увисна там за миг като оранжева топка — на подобни залези се беше наслаждавал Одисей, а не Лир — и после се скри зад хоризонта.

Спусна се сивкав мек сумрак и температурата на въздуха, която в продължение на два дни се държеше около двайсет градуса76, сега бързо започна да пада. Скоро щеше да се появи вятър. Бриджънс искаше да заспи, преди от северозапад да задуха нощният вятър или над земята и протока да се разрази гръмотевична буря.

Той бръкна в джоба си и извади трите останали там предмета.

Първият беше четката за дрехи, която Джон Бриджънс бе използвал като стюард повече от трийсет години. Мъжът докосна с пръсти мъхчетата от плат, усмихна се леко на някаква ирония, която откриваше само той, и прибра четката в другия си джоб.

Следващият предмет беше костеният гребен на Хари Пеглър. Между зъбците му все още се виждаха няколко тънки кестеняви косъма. Бриджънс стисна силно гребена в студения си, гол юмрук и после го прибра в джоба при четката за дрехи.

Последен беше дневникът на Хари. Бриджънс го разтвори на произволна страница.

„О, смърте, где ти е жилото, гробът край залива Утеха, за който има съмнения как… бояджията кза.“

Бриджънс поклати глава. Той знаеше, че последната дума всъщност трябваше да е „каза“, каквото и да означаваше размитото от вода и невъзможно за прочитане изречение. Той беше научил Пеглър да чете, но така и не бе успял да го научи да пише грамотно. Бриджънс подозираше — тъй като Хари Пеглър беше един от най-умните хора, които беше познавал, — че проблемът сигурно се криеше в устройството на мозъка му, някакъв неизвестен на медицината дял, бучка или сива област, която контролира правилното изписване на думите. Дори през годините, след като се научи да разчита азбуката и да чете най-сложните книги, показвайки проницателността и разбирането на истински учен, Хари така и не успя да напише на Бриджънс и най-краткото писмо, без да размества буквите или да допуска грешки и в най-простите думи.

„О, смърте, где ти е жилото…“

Бриджънс се усмихна за последен път, прибра дневника в джоба на гърдите си, където щеше да е далеч от досега на дребните хищници, тъй като щеше да лежи под тялото му, и се опъна върху чакъла, подлагайки голите си длани под бузата си.

Размърда се само веднъж, за да вдигне яката си и да нахлупи по-ниско шапката си. Вятърът се усилваше и беше много студено. След това той зае предишната си поза.

Джон Бриджънс заспа още преди сивкавата сумрачна светлина окончателно да помръкне на юг.

51. Крозиър

Лагер „Спасение“

13 август 1848 г.

Продължиха да теглят лодките още две седмици до югоизточния край на острова — до носа, където бреговата линия правеше рязък завой и продължаваше на североизток — и там се спряха, за да разпънат палатките, да изпратят ловни отряди и да си поемат дъх, докато чакат и наблюдават дали няма да се появят проходи в заледения проток на юг. Доктор Гудсър беше казал на Крозиър, че има нужда от време, за да се заеме с болните и ранените, които теглеха петте лодки. Нарекоха лагера „Краят на земята“.

Когато Крозиър научи от доктор Гудсър, че трябва спешно да ампутират краката на поне петима мъже — а това означаваше, знаеше той, че никой от тези мъже няма да напусне това място, защото дори способните да вървят моряци вече нямаха сили да теглят излишен товар в лодките — той преименува ветровития нос на лагер „Спасение“.

Идеята, дадена от Гудсър и досега обсъждана само между него и капитана, беше лекарят да остане тук с хората, възстановяващи се след ампутацията. Четирима вече бяха оперирани и досега никой не беше умрял — последният човек, господин Дигъл, трябваше да се подложи на ампутация тази сутрин. Останалите моряци, които бяха твърде болни или изморени, за да продължат по пътя, можеха по желание да останат с Гудсър и оперираните, докато Крозиър, Девьо, Кауч, верният на Крозиър втори помощник Джонсън и всички, на които им бяха останали сили, отплават на юг, когато — ако — ледът се разпука. След това тази по-малка група, пътуваща с лек товар, щеше да тръгне нагоре по реката на Бак и да се върне със спасителен отряд от Голямото робско езеро през пролетта — или може би още след месец-два, преди настъпването на зимата, ако с помощта на някакво чудо се срещнеха по пътя със спасителен отряд, придвижващ се по течението на реката на север.