Ужас

Вечерта преди планираното по зазоряване напускане на Речния лагер Бриджънс грижливо опакова вещите си — сред които се намираше и дебелият дневник, който бе водил през последната година (другите по-дълги пет той беше оставил на „Ужас“ при напускането му), — сложи ги в спалния чувал заедно с бележка, че всичко полезно трябва да бъде разпределено между другарите му, взе дневника на Хари Пеглър и гребена му, добави старата четка за дрехи, с която не се беше разделял от години, сложи ги в джоба си и отиде в малката медицинска палатка на доктор Гудсър, за да се сбогува.

— Какво искате да кажете с това, че ще отидете да се поразходите и може да не се върнете до утре сутринта, когато ще потеглим? — попита Гудсър. — Как да ви разбирам, Бриджънс?

— Простете, докторе, но просто ужасно ми се иска да се поразходя.

— Да се поразходите — повтори Гудсър. — Защо, господин Бриджънс? Вие сте с трийсет години по-възрастен от повечето оцелели участници в експедицията, но с десет години по-здрав от тях.

— Винаги съм бил късметлия, що се отнася до здравето, сър — каза Бриджънс. — Боя се, че всичко е въпрос на наследственост. Не благодарение на някаква мъдрост, която съм проявявал през годините.

— Тогава защо… — започна лекарят.

— Просто му дойде времето, доктор Гудсър. Признавам, че в младостта си обмислях кариерата на драматичен актьор. Едно от малкото неща, които научих за тази професия, беше, че великите актьори умеят да се оттеглят от сцената навреме, преди публиката да се отегчи или преди да започнат да преиграват.

— Говорите като истински стоик, господин Бриджънс. Последовател на Марк Аврелий. Ако императорът е недоволен от нас, вървете си вкъщи, вземете топла вана…

— О, не, сър — каза Бриджънс. — Няма да крия, че се възхищавам на философията на стоицизма, но истината е, че винаги съм се боял от ножове и остриета. Императорът с лекота може да ми вземе главата, семейството и земите, защото аз съм голям страхливец, когато нещата опрат до каквито и да било остриета. Просто тази вечер искам да се поразходя. Може и да подремна.

— „И да сънувате може би“? — каза Гудсър.

— Да, точно там е работата — призна стюардът. Скръбта и тревогата — а може би и страхът — в гласа му бяха неподправени.

— Наистина ли смятате, че нямаме никакви шансове да се спасим? — попита лекарят с искрено любопитство и съвсем лека тъга.

Бриджънс помълча около минута. Най-накрая отговори:

— Наистина не знам. Може би всичко зависи от това дали вече са изпратили спасителна експедиция на север от Голямото робско езеро или от някой друг аванпост. Допускам, че са го направили — от нас не са получавани никакви вести вече три години, — и ако е така, може и да имаме някакъв шанс. Ала знам със сигурност, че ако някой от нашата експедиция може да ни отведе до дома, то това е само капитан Франсис Роудън Мойра Крозиър. По моето скромно мнение той винаги е бил недооценяван от Адмиралтейството.

— Кажете му го сам, човече — каза Гудсър. — Или поне му съобщете, че си тръгвате. Дължите му поне това.

Бриджънс се усмихна.

— Бих го направил, докторе, но и двамата знаем, че капитанът няма да ме пусне. Той понася всичко стоически, но не е стоик. Може да ме окове във вериги, за да не ми позволи… да си отида.

— Да — съгласи се Гудсър. — Но ще ми направите огромна услуга, ако останете, Бриджънс. Очакват ме няколко ампутации и ще ми потрябва твърдата ви ръка.

— Тук остават други млади мъже, които могат да ви помогнат, сър, и техните ръце са много по-твърди и по-силни от моите.

— Но никой не е толкова интелигентен — каза Гудсър. — С никого не мога да разговарям така, както разговарям с вас. Ценя съветите ви.

— Благодаря ви, докторе — отвърна Бриджънс и отново се усмихна. — Не исках да ви го казвам, сър, но винаги ми се е гадело от всичко, свързано с кръвта и болката. Още от дете. Възможността да работя с вас през последните няколко седмици беше голяма чест за мен, но впечатлителната ми натура не го понасяше добре. Винаги съм се съгласявал със свети Августин, който е казал, че единственият истински грях е човешката болка. Ако смятате да извършвате ампутации, тогава аз по-добре да си вървя. — Той протегна ръка. — Сбогом, доктор Гудсър.

— Сбогом, Бриджънс. — Лекарят стисна здраво с двете си ръце ръката на възрастния мъж и я разтърси.

* * *

Бриджънс тръгна в североизточна посока, изкатери се от плитката речна долина — както навсякъде на острова Крал Уилям, нито един хълм или хребет не се издигаше на височина повече от петнайсет или двайсет фута над морското равнище, — намери един скалист хребет, който не беше покрит със сняг, и закрачи по него, отдалечавайки се от лагера.