Ужас

Крозиър знаеше, че вероятността за такова чудо е малка, почти нулева, а вероятността някой от болните в лагера „Спасение“ да доживее до следващата пролет, без да получи помощ, дори не си струваше да се обсъжда. През първите два летни месеца на 1848 година ловците много рядко се връщаха с дивеч и през август положението не се беше променило. Ледът беше твърде дебел за риболов, ако не се смятаха няколкото малки канала и рядко срещаните полинии, а те не бяха хващали риба дори докато бяха в лодките. Как щяха Гудсър и няколкото други мъже, които щяха да се грижат за умиращите, да изкарат цяла зима тук? Крозиър знаеше, че лекарят доброволно подписва смъртната си присъда, като предлага да остане с обречените хора, а Гудсър знаеше, че капитанът е наясно с това. Но никой от двамата не говореше на тази тема.

Но засега в сила оставаше точно този план на действие, освен ако Гудсър не променеше мнението си на сутринта или не се случеше истинско чудо и ледът не се разпукаше почти по целия път до брега през тази втора седмица на август, което щеше да им позволи да отплават с двата очукани велбота, двата раздрънкани катера и единствения напукан пинас, натоварили в тях хората с ампутирани крайници, ранените, умиращите от глад, болните от скорбут в напреднал стадий и онези, които бяха твърде слаби, за да вървят.

„Като потенциална храна?“ — помисли си Крозиър.

Това беше следващият проблем, който трябваше да бъде разрешен.

Сега, когато излизаше от палатката си, капитанът винаги носеше със себе си два пистолета — големия си револвер в десния джоб, както винаги, и един двузаряден, двуцевен малък пистолет (наречен „комарджийски пищов“ от американския капитан, който преди много години го беше продал на Крозиър) в левия джоб. Той никога повече не повтори грешката си да изпраща едновременно на задачи всичките си верни хора — Кауч, Девьо, Джонсън и няколко други, — оставяйки в лагера недоволните като Хики, Ейлмър и огромния идиот Менсън. И от онзи ден, когато месец по-рано в болничния лагер едва не беше избухнал бунт, Франсис Крозиър не вярваше и на лейтенант Джордж Хенри Ходжсън, на своя старшина на бака Рубен Мейл и на марсовия старшина на „Еребус“ Робърт Синклер.

Изгледът, който се разкриваше от лагера „Спасение“, беше потискащ. Вече две седмици небето беше покрито от плътна и ниска облачна пелена и Крозиър не можеше да използва секстанта си. Отново започна да духа силен вятър от северозапад и въздухът стана доста по-студен, отколкото през последните два месеца. Протокът, който водеше на юг, си оставаше покрит с твърд лед, който не беше гладък и осеян с редки тороси като онзи, по който преди много, много време бяха извършили похода от кораба „Ужас“ до лагера Ужас. Ледът, сковал протока южно от остров Крал Уилям, изобилстваше от айсберги, пресичащи се тороси, редки полинии, в които на десет фута под повърхността на леда тъмнееше вода, но които не водеха наникъде, и безброй остри като бръснач върхове на глетчери и ледени блокове. Крозиър не вярваше, че който и да е човек в лагера „Спасение“ — включително и гигантът Менсън — ще се съгласи да потегли на път, теглейки дори една лодка през тази ледена гора и тези ледени планински вериги.

Грохотът, трясъкът, експлозиите и стоновете на леда, които не стихваха нито денем, нито нощем, оставаха последната им надежда. Ледът се гърчеше в мъчителни конвулсии. От време на време далеч от брега се разкриваха малки канали, които понякога се задържаха часове наред. След това се затваряха с гръмотевичен трясък. Торосите се издигаха до височина трийсет фута за части от секундата. Часове по-късно се разрушаваха също толкова бързо, като същевременно изникваха нови. Айсбергите експлодираха от налягането на напиращия от всички страни лед.

„Още е едва 13 август“ — казваше си Крозиър. Проблемът беше, че лятото вече бе към края си, и вместо „още е едва 13 август“ той би трябвало да си каже: „вече е 13 август“. Зимата настъпваше бързо. „Еребус“ и „Ужас“ бяха замръзнали в ледовете недалеч от Земята на Крал Уилям на 15 септември 1846 година и повече не бяха помръднали от мястото си.

„Още е едва 13 август“ — повтаряше си Крозиър. Ако небето им подареше едно малко чудо, щяха да имат достатъчно време, за да прекосят на гребла или под платна — като може би на места щеше да се наложи да теглят лодките по леда — седемдесет и петте мили, които оставаха до устието на реката по неговите изчисления, и там да подготвят очуканите лодки за речно плаване. С малко повече късмет самият залив, който се намираше отвъд замръзналия проток, нямаше да е скован от лед — заради неизбежно силното в разгара на лятото течение на река Грейт Фиш, носещо сравнително топлите си води на север. После, докато плават по самата река, щеше да им се наложи ежедневно да влагат невероятни усилия в опитите си да изпреварят настъпващата зима и да се придвижват нагоре по течението, но това пътешествие все още беше възможно. На теория.

На теория.