Ужас

Тази сутрин — в неделя, ако Крозиър не беше объркал броенето на дните — Гудсър извършваше последната ампутация с помощта на новия си асистент Томас Хартнъл и после Крозиър възнамеряваше да събере мъжете на нещо като богослужение.

Там щеше да обяви, че Гудсър ще остане тук със сакатите мъже и с тежко болните от скорбут и щеше да разкрие плановете си да продължи напред с неколцина от най-здравите мъже и с поне две лодки, независимо дали ледът ще се разпука или не.

Ако Рубен Мейл, Ходжсън, Синклер или някой от заговорниците на Хики пожелаеха да предложат свой алтернативен план, без да оспорят властта на своя капитан, Крозиър беше готов не само да обсъди всички предложения, но и да се съгласи с тях. Колкото по-малко мъже останеха в лагера „Спасение“, толкова по-добре, особено ако от тях се отделяха гнилите ябълки.

От хирургическата палатка се разнесоха писъци, докато доктор Гудсър пристъпваше към ампутацията на гангренясалото ляво стъпало и глезен на господин Дигъл.

С по един пистолет във всеки джоб на шинела си, Крозиър тръгна да търси Томас Джонсън, за да му нареди да събере хората на проверка.

* * *

Господин Дигъл, най-обичаният човек в експедицията и отличен готвач, с когото Франсис Крозиър бе служил години наред в експедициите до двата полюса, умря от загуба на кръв и от усложнения веднага след ампутацията на крака му и само минути преди свикването на проверката.

Всеки път, когато оцелелите прекарваха повече от два дни в някой лагер, боцманите чертаеха с пръчка в чакъла и снега на някое сравнително открито, равно място приблизителните контури на главните и жилищните палуби на „Еребус“ и „Ужас“. Така мъжете знаеха къде да застанат по време на проверката. През първите дни в лагера „Ужас“ се получаваше страхотна тъпканица и суматоха, когато сто и няколкото мъже от двата кораба се опитваха да се сместят в контурите на палубата на един кораб, но сега числеността на експедицията беше толкова намаляла, че на проверките присъстваха хора колкото за един екипаж.

В тишината, настъпила след преброяването на хората по имена и преди кратката проповед на Крозиър — тишина, които им се струваше още по-дълбока след секването на писъците на господин Дигъл, — капитанът огледа тълпата от дрипави, брадясали, бледи, мръсни мъже, застанали прегърбени и с отпуснати ръце като уморени маймуни, което би трябвало да се смята за строева стойка.

От тринайсетте офицери на КНВ „Еребус“ деветима бяха мъртви: сър Джон, командир Фицджеймс, лейтенант Греъм Гор, лейтенант Х. Т. Д. Левеконт, лейтенант Феърхолм, първи помощник-капитан Сарджънт, втори лоцман Колинс, ледови лоцман Рийд и главен лекар Стенли. Оцелелите офицери бяха: първи и втори помощник-капитан Девьо и Кауч; помощник-лекар Гудсър (който влезе в строя по-късно, с още по-прегърбена фигура, отколкото останалите мъже, неспособен да вдигне поглед от умора и отчаяние); и домакинът Чарлс Хамилтън Озмър, който бе успял да пребори тежката пневмония само за да бъде повален от скорбут.

От вниманието на Крозиър не убягна фактът, че всичките военноморски офицери на „Еребус“ бяха умрели, а бяха оцелели само обикновените старшини или цивилните, които бяха получили почетно офицерско звание за времето, докато служат на кораба.

Всичките трима младши офицери на „Еребус“ — инженер Джон Грегъри, боцман Томас Тери и дърводелецът Джон Уийкс — бяха мъртви.

„Еребус“ беше напуснал Гренландия с двайсет и един подофицери и към днешна дата петнайсет от тях бяха живи, макар някои — като стюарда на домакина Уилям Фаулър, който така и не бе успял да се възстанови от изгарянията си по време на карнавала — да бяха просто допълнителни гърла, които трябваше ежедневно да се хранят.

На проверката, проведена на Рождество през 1849 година, на „Еребус“ бяха изброени деветнайсет моряци. Петнайсет от тях бяха все още живи.

От седемте морски пехотинци, присъствали на проверката в началото на плаването, до този ден през август 1848 година бяха оцелели трима — капрал Пиърсън и редниците Хопкрафт и Хийли, — но всичките бяха твърде болни от скорбут, за да дават вахта или да ходят на лов, камо ли да теглят лодки. Но тази сутрин те стояха, облегнати на мускетите си, сред останалите дрипави, прегърбени фигури.

Двамата юнги в екипажа на „Еребус“ — Дейвид Йънг и Джордж Чеймбърс, които бяха на по осемнайсет години, когато двата кораба бяха напуснали бреговете на Англия — бяха останали живи, но Чеймбърс беше получил силно сътресение на мозъка при сблъсъка си с тварта от ледовете по време на карнавала и след нощта на пожара се беше превърнал практически в идиот. Но въпреки това той можеше да участва в тегленето на шейните, когато му заповядваха, да яде, когато му предлагаха, и да диша самостоятелно.

След приключването на проверката се установи, че към 13 август 1848 година трийсет и девет от шейсет и петимата членове на екипажа на „Еребус“ са все още живи.