Ужас

Мъжете започнаха да разговарят помежду си с приглушени гласове. Крозиър помълча за няколко секунди, след което продължи:

— Нашите планове са ви известни — доктор Гудсър остава тук с онези, които са твърде болни, за да пътуват, а най-здравите продължават към реката на Бак. Има ли сред вас такива, които искат да се опитат да намерят друг път към спасението?

Настана мълчание. Мъжете забиха погледи в земята и започнаха да ровят с обувки в чакъла, но след малко напред пристъпи Джордж Ходжсън.

— Сър, сред нас наистина има такива. Които искат да се върнат обратно, капитан Крозиър.

За един дълъг момент капитанът просто мълчеше и гледаше младия офицер. Той знаеше, че Ходжсън служи като един вид прикритие на Хики, Ейлмър и неколцина от поддръжниците им, които месеци наред подбуждаха хората към бунт, но се чудеше дали младият офицер го знае.

— Обратно къде, лейтенант? — попита най-накрая Крозиър.

— На кораба, сър.

— Нима смятате, че „Ужас“ все още е там, лейтенант? — Сякаш в подкрепа на въпроса му над морския лед южно от тях се разнесе грохот, наподобяващ поредица от оръдейни изстрели и тътен преди земетресение. Един айсберг, който се намираше на стотици ярдове от брега, се разцепи и се разпадна на парчета.

Ходжсън сви рамене по момчешки.

— Каквото и да се е случило с кораба, капитане, лагерът „Ужас“ няма да е мръднал от мястото си. Ние оставихме там провизии, въглища и лодки.

— Така е — рече Крозиър, — оставихме. И сега с огромна радост бихме се възползвали от тези провизии, дори от консервираните продукти, които станаха причина за ужасната смърт на някои от нас. Но, лейтенант, оттук до лагера „Ужас“ са осемдесет или деветдесет мили и почти сто дни път. Нима вие и останалите наистина смятате, че ще успеете да се доберете до него пред заплахата от настъпващата зима? Когато стигнете до лагера, вече ще бъде краят на ноември. Пълен мрак. А сигурно помните температурите и бурите от миналия ноември.

Ходжсън кимна и не каза нищо.

— Нямаме намерение да вървим до края на ноември — каза Корнилиъс Хики, като излезе от строя и застана до прегърбения млад лейтенант. — Според нас ледът се е разтопил покрай брега, по който стигнахме дотук. Ще заобиколим под платна и с гребане онзи проклет нос, по който влачихме пет лодки като египетски роби, и след месец ще бъдем в лагера „Ужас“.

Мъжете започнаха крадешком да си шепнат един на друг. Крозиър кимна.

— Възможно е ледът наистина да се е разтопил за вас, господин Хики. А може и да не е. Но дори и да е така, оттук са повече от сто мили път до кораба, който може да е напълно разрушен през последните няколко месеца и почти сигурно ще бъде замръзнал сред ледовете по времето, когато се доберете до него. Оттук до устието на реката на Бак разстоянието е поне с трийсет мили по-малко и вероятността заливът на юг от нас да е свободен от лед е много по-голяма.

— Няма да ни разубедите, капитане — рече твърдо Хики. — Ние обсъдихме всичко помежду си и решихме, че заминаваме.

Крозиър гледаше втренчено помощник-калафатника. В него се беше надигнало характерното за всеки един капитан инстинктивно желание веднага да пресече решително и със сила всяка проява на неподчинение, но той си напомни, че точно такова развитие на събитията е целял. Беше дошло време да се отърве от недоволните и да спаси онези, които вярваха на преценката му. Освен това вече беше краят на лятото и планът на Хики можеше да се окаже осъществим. Всичко зависеше от това къде се е разчупил ледът — ако изобщо се беше разчупил някъде през лятото. Хората заслужаваха правото самостоятелно да изберат своя последен шанс.

— Колко души ще тръгнат с вас, лейтенант? — попита Крозиър, обръщайки се към Ходжсън, сякаш той наистина беше командирът на групата.

— Ами… — започна младият мъж.

— Магнъс ще дойде — каза Хики, давайки знак на великана да излее напред. — И господин Ейлмър.

Навъсеният стюард на оръжейната излезе наперено напред с изражение на непокорство и нескрито презрение към Крозиър.

— И Джордж Томпсън… — продължи помощник-калафатникът.

Крозиър не се изненада, че Томпсън е част от заговора на Хики. Морякът винаги се беше отличавал с наглост и мързел и — докато не свърши ромът — се напиваше при всяка възможност.

— Аз също тръгвам… сър — каза Джон Морфин, заставайки до останалите.

Уилям Орън, който съвсем скоро беше навършил двайсет и шест години, пристъпи безмълвно напред и се присъедини към групичката на Хики.

Последваха го Джеймс Браун и Франсис Дън — калафатникът и помощник-калафатникът на „Еребус“.

— Ние смятаме, че това е единственият ни шанс, капитане — промълви Дън и сведе поглед.

Крозиър очакваше Рубен Мейл и Робърт Синклер да обявят намеренията си — осъзнавайки, че ако повечето мъже, присъстващи на проверката, се присъединят към групичката, всичките му планове за пътуване на юг ще рухнат — и се изненада, когато напред бавно пристъпиха Уилям Гибсън, стюардът на нисшите офицери на „Ужас“, и огнярят Люк Смит. Те бяха служили добре на кораба и се бяха проявили като доста издръжливи при тегленето на лодките.