Ужас

В продължение на два дни след ампутацията и смъртта на господин Дигъл, проверката на мъжете, изслушването на плановете на господин Хики и разделянето на жалките остатъци храна лекарят не изпитваше никакво желание да води дневника си. Той захвърли зацапаната тетрадка с кожена подвързия в походната си медицинска чанта и я заряза там.

Голямата делба, както вече я наричаше Гудсър, се оказа тъжно и сякаш безкрайно занимание, което зае почти цялата скъсена августовска арктическа вечер. Скоро стана ясно, че — поне що се отнася до храната — никой не се доверява на никого. Като че ли всички таяха дълбоко в себе си безпокойството, че някой крие храна, трупа тайно храна, отмъква незаконно храна, не желае да дели храната с останалите. Нужни бяха часове, за да се разтоварят всички лодки, да се изпразнят всички складове, да се претърсят всички палатки, да се преровят запасите на господин Дигъл и господин Уол в присъствието на представители на всички прослойки от екипажите на корабите — офицери, младши офицери, подофицери, моряци.

Томас Хъни умря в нощта след Голямата делба. Гудсър изпрати Томас Хартнъл да уведоми капитана, а след това помогна да зашият трупа на дърводелеца в спалния му чувал. Двама моряци го отнесоха до една снежна пряспа на около стотина ярда от лагера, където вече лежеше вкочаненият труп на господин Дигъл. Останалите живи бяха започнали отново да извършват погребения и да провеждат погребални служби не по заповед на капитана или след всеобщо гласуване, а просто по единодушно мълчаливо съгласие.

„Дали не запазваме труповете в преспите, за да не се развалят в качеството си на бъдеща храна?“ — чудеше се лекарят.

Той не можеше да отговори на въпроса си. Знаеше само, че докато обясняваше подробно на Хики — и на всичките събрани мъже (което беше напълно преднамерено, тъй като двамата с капитан Крозиър бяха обмислили тактиката си, преди хората да се съберат на проверка) — анатомичните подробности по разчленяването на човешко тяло, предназначено за храна, Хари Д. С. Гудсър с ужас беше установил, че му текат лигите.

И лекарят знаеше, че не е бил единственият с подобна реакция при мисълта за прясно месо… от какъвто и да било източник.

Само шепа хора се събраха по зазоряване на следващата сутрин, понеделник, 14 август, за да гледат как Хики и петнайсетте му спътници напускат лагера с техния пинас, привързан към една очукана шейна. Гудсър също беше дошъл, за да ги види как потеглят, след като преди това се погрижи господин Хъни да бъде погребан тайно в пряспата.

Той беше пропуснал изпращането на тримата мъже, които бяха напуснали лагера по-рано. Господин Мейл, господин Синклер и Семюъл Хъни — който не беше роднина на починалия дърводелец — бяха потеглили още преди зазоряване на своя поход през острова до лагера „Ужас“, като бяха взели със себе си само раниците си, спални чували от вълнени одеяла, малко сухари, вода и една пушка с патрони. Не бяха взели със себе си дори една холандска палатка, като възнамеряваха да се крият в изкопани в снега пещери, ако суровата зима ги настигнеше по пътя. Гудсър реши, че те сигурно са се сбогували с приятелите си още предишната вечер, тъй като тримата мъже бяха напуснали лагера преди сивкавата утринна светлина да се появи на южния хоризонт. По-късно господин Кауч каза на доктор Гудсър, че групата се отправила на север, към вътрешността на острова и далеч от брега, и планирала да завие на северозапад на втория или третия ден от пътешествието.

Лекарят беше изненадан, че за разлика от тях хората на Хики бяха натоварили здравата лодката си. Всички в лагера, включително Мейл, Синклер и Семюъл Хъни, бяха изоставили безполезните предмети — четки за коса, книги, кърпи, подложки за писане, гребени, — остатъци от цивилизацията, които бяха носили със себе си в продължение на сто дни и повече не желаеха да носят, и по някаква необяснима причина Хики и хората му бяха натоварили в пинаса си голяма част от тези непотребни вещи заедно с палатките, спалните чували и провизиите. В една от торбите имаше сто и пет блокчета черен шоколад, опаковани поотделно — общият дял на тези шестнайсет души от тайния запас, донесен чак дотук от господин Дигъл и господин Уол като изненада, — по шест блокчета и половина шоколад на човек.

Лейтенант Ходжсън и Крозиър си стиснаха ръцете, и още няколко мъже се сбогуваха неловко със старите си другари, но Хики, Менсън, Ейлмър и най-озлобените от групата не казаха нищо. След това помощник-боцманът Джонсън връчи на Ходжсън една незаредена пушка и торбичка с патрони и продължи да наблюдава как младият лейтенант ги прибира в тежко натоварената лодка. Впрегнатите в хамутите дванайсет мъже начело с Менсън напуснаха лагера в тишина, нарушавана само от скърцането на плъзгачите по чакъла, след това по снега, отново по чакъла и отново по снега и леда. След двайсет минути те се скриха от погледите им зад възвишението на запад от лагера „Спасение“.