Ужас

— Да — каза Крозиър.

Внезапно всички мъже избухнаха в толкова силен смях, че просто не можеха да се спрат; когато някои постепенно спираха, друг отново избухваше в смях и всички се присъединяваха към него.

— Шшт! — каза най-накрая Крозиър с тона на учител, призоваващ момчетата си към ред, макар самият той да продължаваше да се подхилва.

Мъжете, които изпълняваха задълженията си в лагера на двайсетина ярда от тях, ги гледаха с любопитство върху бледите си лица, скрити под уелските перуки и шапките.

Гудсър му се наложи да избърше сълзите си и да се изсекне, преди всичко да замръзне на лицето му.

— Няма да чакаме, докато ледът се разпука чак до брега — каза Крозиър в неочаквано настъпилата тишина. — Утре, когато боцман Джонсън последва тайно групата на Хики покрай брега на северозапад, господин Девьо ще вземе друга група с най-здравите ни хора и ще тръгне на юг по леда, като вземе със себе си само раници и спални чували — с малко повече късмет те ще се движат също толкова бързо, колкото Рубен Мейл и неговите двама приятели. Те ще навлязат поне десетина мили, а може и повече, навътре в протока, за да проверят за свободни води. Ако на разстояние от пет мили има канал, тръгваме всички.

— Хората нямат сили… — започна Гудсър.

— Ще намерят, когато разберат със сигурност, че оттук до откритите води има само два дни път — каза капитан Крозиър. — Двамата моряци, които оцеляха след ампутацията на краката им, ще станат, ще се впрегнат в хамутите и ще тръгнат на кървавите си чуканчета, ако разберат, че там ни чака открита вода.

— А с малко повече късмет — каза Девьо — хората ми ще се върнат с убити тюлени и моржове.

Гудсър погледна към пукащия, движещ се, осеян с тороси лед, който се простираше под ниските сиви облаци.

— Ще успеете ли да довлечете тюлените и моржовете до лагера през този бял кошмар? — попита той.

В отговор Девьо само се усмихна широко.

— Има едно нещо, за което трябва да сме благодарни — каза помощник-боцманът Джонсън.

— И какво е то, Том? — попита Крозиър.

— Нашият приятел от ледовете като че ли е изгубил интерес към нас и си е отишъл — каза все още мускулестият боцман. — Не сме го чували и виждали отпреди да се установим в Речния лагер.

Всичките осем мъже, включително Джонсън, едновременно протегнаха ръце към близките лодки и почукаха с кокалчетата на пръстите си по дървото.

53. Голдинг

Лагер „Спасение“

17 август 1848 г.

Двайсет и две годишният Робърт Голдинг се втурна в лагер „Спасение“ веднага след залез-слънце във вторник, 17 август, развълнуван, треперещ и толкова възбуден, че почти не можеше да говори. Помощник-капитан Робърт Томас го пресрещна пред палатката на Крозиър.

— Голдинг, мислех си, че си с групата на господин Девьо на леда.

— Да, сър. Там съм, господин Томас. Бях.

— Девьо върна ли се вече?

— Не, господин Томас. Господин Девьо ме изпрати обратно със съобщение за капитана.

— Можеш да го предадеш на мен.

— Да, сър. Имам предвид не, сър. Господин Девьо нареди да докладвам само на капитана. Извинете, сър. Благодаря ви, сър.

— Какъв е тоя шум, дявол го взел? — попита Крозиър, изпълзявайки от палатката.

Голдинг повтори нареждането от втория помощник да докладва само на капитана, извини се, заеквайки, и беше отведен от Крозиър по-далеч от палатките.

— Сега ми кажи какво става, Голдинг. Защо не си с господин Девьо? Да не се е случило нещо с него и разузнавателния отряд?

— Да, сър. Искам да кажа… не, капитане. Искам да кажа, че нещо наистина се случи, сър, там, на леда. Не бях там, когато се е случило — ние изостанахме, за да ловим тюлени, сър, Франсис Покок, Джозифъс Грейтър и аз, докато господин Девьо продължи на юг заедно с Робърт Джонс, Бил Марк и Том Тадман и останалите, но вечерта се върнаха само господин Девьо и още двама, искам да кажа някъде около час след като чухме изстрелите.

— Успокой се, момче — каза Крозиър, поставяйки твърдо ръце върху треперещите рамене на момчето. — Кажи ми какво е съобщението на господин Девьо дума по дума. А след това ще ми разкажеш какво си видял.

— И двамата са мъртви, капитане. И двамата. Видях единия труп — господин Девьо остави тялото й на едно одеяло, сър, цялото беше разкъсано, — но още не съм видял другия.

— Кои двама са мъртви, Голдинг? — попита троснато Крозиър, макар онова „й“ да му беше разкрило част от истината.

— Безмълвната дама и тварта, капитане. Ескимоската кучка и чудовището от ледовете. Видях тялото й. Неговото още не съм видял. Господин Девьо каза, че се намира близо до един полип на около миля от мястото, където стреляхме по тюлените, и че трябва да отведа вас и доктора, за да го видите, сър.

— Полип? — повтори Крозиър. — Имаш предвид полиния? Едно от малките езерца в леда?