Ужас

— Да, капитане. Още не съм го видял, но точно там се намира трупът на създанието според господин Девьо и Уилсън Дебелия, който беше с него и носеше и дърпаше одеялото като шейна, сър. Безмълвната лежеше на одеялото, разбирате ли, цялата нарязана и мъртва. Господин Девьо каза да доведа вас и доктора и никой друг и да не казвам на никой друг, защото иначе, като се върне, ще накара господин Джонсън да ме нашиба с камшика.

— Защо доктора? — попита Крозиър. — Да не би някой от хората ни да е ранен?

— Така мисля, капитане. Не съм сигурен. Те са още там при… дупката в леда, сър. Покок и Грейтър продължиха на юг с господин Девьо и Алекс Уилсън Дебелия, така нареди господин Девьо, и мен ме изпрати обратно тук и каза да ви заведа с доктора, никой друг. И да не казвам на никого. Още не. А… и докторът да донесе чантата си с ножовете и другите неща, и може би няколко по-големи ножове, за да разрежем трупа на тварта. Чухте ли пушечните изстрели тази вечер, капитане? Покок и Грейтър, и аз ги чухме, а се намирахме поне на миля от полипа.

— Не. Няма как да чуем пушечни изстрели от две мили разстояние при цялото това пукане и трещене на леда — каза Крозиър. — Помисли си хубаво, Голдинг. Защо да сме само аз и докторът, които трябва да отидем да видим… каквото има там?

— Той каза, че е абсолютно сигурен, че съществото е мъртво, но господин Девьо рече още, че то не е онова, което сме си мислели, капитане. Каза, че е… забравих думата, дето я използва. Но господин Девьо рече, че това променя всичко, сър. Иска двамата с доктора да го видите и да научите какво се е случило там, преди останалите в лагера да узнаят.

— Какво се е случило там? — притисна го Крозиър.

Голдинг поклати глава.

— Не знам, капитане. Покок и Грейтър, и аз ловяхме тюлени, сър… застреляхме един, капитане, но той се плъзна в дупката си в леда и не можахме да го хванем. Ужасно съжалявам, сър. След това чухме изстрелите от юг. А малко по-късно, след около час може би, господин Девьо се появи заедно с Джордж Кан, който имаше кръв по лицето, и Дебелия Уилсън, който теглеше тялото на Безмълвната върху одеялото, и тя беше разкъсана на парчета, само… трябва да се връщаме бързо, капитане. Докато луната още е на небето.

И наистина след рядко ясния огненочервен залез последва рядко ясна нощ — Крозиър тъкмо беше извадил секстанта от кутията му, за да определи координатите по звездите, когато беше чул шума — и огромната, пълна, синкавобяла луна тъкмо беше изгряла над айсбергите и ледените струпвания на югоизток.

— Защо тази вечер? — попита Крозиър. — Не може ли да изчака до сутринта?

— Господин Девьо каза, че не може, капитане. Той каза да ви предам поздравите му и да бъдете така добър да вземете доктор Гудсър, и да извървите двете мили — не е повече от два часа път, сър, въпреки ледените стени, — за да видите какво има край полиана.

— Добре — каза Крозиър. — Кажи на доктор Гудсър, че искам да си вземе медицинския комплект, да се облече топло и да дойде при мен. Ще ви чакам при лодките.

* * *

Голдинг поведе четиримата мъже по леда — Крозиър беше пренебрегнал посланието на Девьо да дойде сам с лекаря и беше наредил на боцмана Джон Лейн и старшината на трюма Уилям Годард да тръгнат с тях, въоръжени с пушките си, — а след това ги преведе и през скупчените айсберги и ледени блокове, през три високи тороса и накрая през гора от ледени върхове, където обратният път на Голдинг към лагера беше белязан не само от неговите отпечатъци от стъпки, но и от бамбуковите пръчки, които хората носеха със себе си чак от „Ужас“. Групата на Девьо беше взела пръчките със себе си, за да отбележи обратния път и най-проходимите места сред ледените скупчвания, в случай че намерят открита вода и искат останалите да ги последват с лодките. Луната светеше толкова ярко, че всичко наоколо хвърляше сенки. Дори тънките бамбукови пръчки приличаха на стрелките на лунен часовник, хвърлящи сенчести резки върху синкавобелия лед.

През първия час тишината се нарушаваше само от тежкото дишане на мъжете, скърцането на снега под ботушите и пропукването и стоновете на заобикалящия ги лед. По едно време Крозиър попита:

— Сигурен ли си, че е мъртва, Голдинг?

— Кой, сър?

Раздразнената въздишка на капитана се превърна в облак ледени кристалчета, искрящи под лунна светлина.

— Колко жени има наоколо, дявол да го време? Безмълвната дама.

— О, да, сър. — Младежът се изкиска. — Мъртва си е. Циците й бяха откъснати.

Капитанът изгледа момчето, докато изкачваха поредния нисък торос и навлязоха в сянката на висок айсберг, сияещ със синя светлина.

— Но сигурен ли си, че е Безмълвната? Възможно ли е да е друга местна жена?

Въпросът, изглежда, озадачи Голдинг.

— Има ли още ескимоски жени тук, капитане?

Крозиър поклати глава и даде знак на младежа да продължи да води.

Те достигнаха „полианата“, както продължаваше да я нарича Голдинг, около час и половина след като бяха напуснали лагера.

— От думите ти останах с впечатлението, че е доста по-далеч — каза Крозиър.