Ужас

— Не забравяйте, докторе — каза Едуард Кауч, — че вече сме с деветнайсет човека по-малко след напускането на недоволните. И от вчера сутринта имаме още двама умрели. Така се получават само петдесет и трима души, включително ние, за четирите здрави лодки.

— И както самият вие казвате — добави Томас Джонсън, — през следващата седмица ще умрат още няколко болни.

— Освен това вече почти няма храна, която да теглим — каза капрал Пиърсън, който се беше облегнал на преобърнатия велбот. — Наистина ми се иска да не беше така.

— Освен това реших да оставим всички палатки тук — каза Крозиър.

— А къде ще се крием по време на буря? — попита Гудсър.

— На леда — под лодките — каза Девьо. — В открити води — под покривалата на лодките. Аз правех така по време на опита ми да се добера до полуостров Бутия миналия март, в разгара на зимата, а във и под лодките е много по-топло, отколкото в шибаните палатки… извинете ме за израза, капитане.

— Извинен сте — каза Крозиър. — Освен това всяка холандска палатка сега тежи три-четири пъти повече, отколкото в началото на похода. Те никога не изсъхват. Сигурно са се просмукали с половината от цялата арктическа влага.

— Както и всичките ни долни дрехи — каза помощник Робърт Томас.

Всички се засмяха. Двамата от тях завършиха смеха си с кашлица.

— Освен това възнамерявам да оставя тук всички големи бурета с вода с изключение на три — каза Крозиър. — Две от тях ще бъдат вече празни по време на нашето отпътуване. На всяка лодка ще има само по една малка бъчонка за съхранение на продукти.

Гудсър поклати глава.

— А как ще утолявате вашата жажда по време на плаването или при прехода през протока?

— Нашата жажда, докторе — каза капитанът. — Не забравяйте, че ако ледът се разпука, вие и болните хора ще тръгнете с нас, вместо да останете да умирате тук. Когато стигнем до реката, ще пълним редовно бъчонките. А дотогава… трябва да ви призная нещо. Ние — офицерите — наистина скрихме едно нещо, за което не съобщихме вчера, по време на делбата. Малко гориво за спиртниците, скрито под фалшивото дъно на една от последните бъчонки с ром.

— Ще разтопяваме лед и сняг, за да получаваме питейна вода — каза Джонсън.

Гудсър кимна бавно. Той до такава степен се беше примирил с неизбежната си скорошна смърт, че мисълта за възможно спасение му се струваше почти болезнена. С усилие на волята си сподави желанието отново да се изпълни с надежда. Много по-вероятно беше всички — групата на Хики, тримата авантюристи на господин Мейл, отправилата се на юг група на Крозиър — да загинат през следващия месец.

И отново, сякаш прочел мислите му, Крозиър попита:

— И какво ще ни трябва, докторе, за да не умрем от скорбут и изтощение през следващите три месеца, които най-вероятно ще преминат в гребане срещу течението на реката към Голямото робско езеро?

— Прясна храна — отвърна просто лекарят. — Убеден съм, че можем да победим болестта при някои от хората, ако успеем да намерим прясна храна. Ако не зеленчуци и плодове — които знам, че е невъзможно да открием тук — то поне прясно месо, особено мазнина. Дори животинската кръв би помогнала.

— Защо месото и лойта задържат развитието на подобна страшна болест и дори я спират, докторе? — попита капрал Пиърсън.

— Нямам представа — отвърна Гудсър, поклащайки глава, — но съм уверен в това, както съм убеден, че всички ще умрем от скорбут, ако не ядем прясно месо… още преди да ни убие гладът.

— Ако Хики и останалите се доберат до лагера „Ужас“, дали голднъровите консервирани продукти ще им свършат работа?

Гудсър отново сви рамене.

— Възможно е, макар че аз съм съгласен с мнението на покойния ми колега, помощник-лекар Макдоналд, че прясната храна е винаги по-добра от консервираната. Освен това съм сигурен, че в голднъровите консерви има поне два вида отрови — едната бавна и коварна, а другата, както в случая с нещастния капитан Фицджеймс, бързо действаща и страшна. И в двата случая по-добре да потърсим и намерим прясно месо или риба, отколкото да възлагаме надежди на развалените голднърови консерви.

— Ние се надяваме — каза капитан Крозиър, — че щом се озовем в откритите води на залива, сред плаващите ледове, там ще бъде пълно с тюлени и моржове, докато не настъпи истинската зима. А тръгнем ли нагоре по реката, ще спираме от време на време, за да ловуваме елени, лисици или елени, но може би ще трябва да разчитаме главно на риболов… който там е напълно възможен според такива пътешественици като Джордж Бак и нашия сър Джон Франклин.

— Сър Джон си е изял и обувките — каза капрал Пиърсън.

Никой не направи забележка на умиращия от глад пехотинец, но и никой не се засмя и не реагира на шегата, докато накрая Крозиър не каза с напълно сериозен глас:

— Точно по тази причина взех с нас стотици допълнителни ботуши. Не само за да пазя краката на хората сухи — което, както сам видяхте, докторе, се оказа невъзможно. А и за да разполагаме с всичката тази кожа, която да можем да ядем по време на предпоследния етап от пътуването ни на юг.

Гудсър го зяпна.

— Ще имаме само едно буре с вода, но стотици флотски ботуши за ядене?