Ужас

— Мислите ли, че ще осъществят плановете си, доктор Гудсър? — попита помощник-капитан Едуард Кауч, който стоеше до лекаря и беше забелязал колко е замислен.

— Не — отвърна Гудсър. Той беше толкова изморен, че имаше сили само за честен отговор. — Мислех си за редник Хедър.

— За редник Хедър? — каза Кауч. — Защо, ние оставихме трупа му… — Той млъкна.

— Да — каза Гудсър. — Тялото на морския пехотинец лежи под едно парче платно до следите от шейните ни край Речния лагер, на дванайсет дни път оттук — дори по-малко, като се има предвид, че голямата група на Хики тегли само един пинас.

— Господи Исусе — изсъска Кауч.

Гудсър кимна.

— Само се надявам да не открият тялото на стюарда на нисшите офицери. Харесвах Джон Бриджънс. Той беше достоен човек и заслужава по-добра участ от това да стане храна на такива като Корнилиъс Хики.

* * *

Същия ден следобед Гудсър беше извикан на съвещание, което се провеждаше край четирите лодки, подредени на брега — както обикновено, двата велбота бяха обърнати с дъното нагоре, а катерите стояха върху шейните си, но бяха разтоварени, — далеч от ушите на моряците, които изпълняваха задълженията си или дремеха в палатките. Тук бяха капитан Крозиър, както и първи помощник Девьо, първи помощник Робърт Томас, втори помощник Кауч, помощник-боцман Джонсън, боцман Джон Лейн и капралът от морската пехота Пиърсън, който беше твърде слаб, за да стои на краката си, и се беше облегнал на разбития кил на преобърнатия велбот.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо, докторе — каза Крозиър. — Събрали сме се тук, за да обсъдим мерките за защита, в случай че Корнилиъс Хики се върне, както и собствените ни планове за следващите седмици.

— Но, капитане — каза лекарят, — нали не очаквате, че Хики, Ходжсън и останалите ще се върнат обратно?

Крозиър разпери облечените си в ръкавици ръце и сви рамене. Сипеше се лек сняг.

— Възможно е все още да искат Дейвид Лийс. Или телата на господин Дигъл и господин Хъни. А може би дори вас, докторе.

Гудсър поклати глава и сподели мислите си за телата — започвайки с редник Хедър, — които лежаха покрай целия път назад до лагера „Ужас“ като складове със замразено месо.

— Да — каза Чарлс Девьо, — помислихме си за това. Възможно е точно затова Хики да смята, че може да се добере до лагера „Ужас“. Но въпреки това смятаме в продължение на няколко дни да установим денонощна охрана на лагер „Спасение“ и да изпратим боцман Джонсън заедно с един или двама души да проследят групата на Хики през следващите два-три дни — просто за да сме сигурни.

— Що се отнася до бъдещето ни тук, доктор Гудсър — изхриптя Крозиър, — вие как го виждате?

Сега беше ред на лекаря да свие рамене.

— Господин Джопсън, господин Хелпман и инженер Томпсън няма да живеят повече от няколко дни — каза тихо той. — Що се отнася до останалите петнайсетина болни от скорбут пациенти, просто не знам. Неколцина може да оцелеят… в смисъл да се оправят от скорбута. Особено ако намерим прясно месо за тях. Но от осемнайсетте мъже, които може да останат с мен в лагера „Спасение“ — между другото Томас Хартнъл предложи да остане тук като мой асистент, — само трима или четирима ще бъдат в състояние да ходят на лов за тюлени по леда или за лисици във вътрешността на острова. И то не задълго. Предполагам, че всички, които ще останат тук, ще умрат от глад не по-късно от 15 септември. Повечето от тях дори по-рано.

Той премълча, че неколцина може и да живеят по-дълго, ако се хранят с телата на мъртвите. Освен това не спомена, че самият той, доктор Хари Д. С. Гудсър, твърдо е решил, че няма да се превръща в канибал, за да оцелее, нито ще помага на онези, които изпитат подобна нужда. Инструкциите му за дисекция, които бе дал предишния ден по време на проверката, бяха последните му думи по темата. Но въпреки това той никога нямаше да осъди хората, останали в лагера „Спасение“ или продължили пътя си на юг, които в крайна сметка щяха да започнат да ядат човешко месо, за да удължат поне малко живота си. Ако изобщо някой от експедицията на Франклин разбираше, че човешкото тяло е просто животинска обвивка за душата — и щом тя го напуснеше, си оставаше просто месо, — то този човек беше оцелелият лекар и анатом доктор Хари Гудсър. Решението да не удължава живота си още няколко седмици или дори месеци чрез хранене с човешка плът беше лично негово, по лично негови морални и философски причини. Той никога не се беше проявявал като особено добър християнин, но предпочиташе да умре като такъв.

— Възможно е да имаме и алтернатива — каза тихо Крозиър, сякаш беше прочел мислите на Гудсър. — Тази сутрин реших, че отрядът, който ще потегли към реката, може да се задържи в лагера „Спасение“ още една седмица — или дори десет дни — с надеждата, че ледът ще се разпука и всички ще можем да потеглим с лодките… дори умиращите.

Гудсър се намръщи и погледна със съмнение към четирите лодки.

— Нима ще се съберем в тези съдове? — попита той.