Ужас

Те се намираха твърде близо до стадия, в който щяха да останат твърде малко и твърде слаби, за да теглят лодките, но четиридневната почивка на леда от 18 до 22 юли изобщо не възстанови силите им. Крозиър, Девьо и Кауч — младият лейтенант Ходжсън, макар и втори по старшинство, в последно време не получаваше никаква власт от капитана — всяка сутрин вдигаха мъжете и ги изпращаха на лов, караха ги да поправят плъзгачите на шейните или да ремонтират лодките само и само да правят нещо, а не да лежат по цял ден в замръзналите си спални чували в мокрите палатки, но всъщност единственото, което им оставаше, беше да седят дни наред на слепените помежду си плаващи ледени късове, тъй като многобройните мънички водни канали, пукнатини, малки локви и участъци от тънък, кишав лед не им позволяваха да се придвижат нито на юг, нито на изток или север.

Крозиър отказваше да се връщат на запад и северозапад.

Ала ледените късове не се носеха в нужната посока — на югоизток, към устието на река Грейт Фиш. Те просто се въртяха на мястото си, също като паковия лед, който две дълги зими държа в плен „Еребус“ и „Ужас“.

Най-накрая в събота, 22 юли, в следобедните часове на деня, техният леден къс започна да се покрива с пукнатини и Крозиър нареди всички да се качват в лодките. И ето че вече шести ден те плаваха, свързани помежду си с въжета, по езерца и канали, твърде малки или твърде къси, за да могат да използват гребла или платна. На Крозиър му беше останал един секстант (той беше изоставил на леда по-тежкия теодолит) и докато останалите спяха, той записваше показанията, които успееше да вземе при редките разкъсвания на облачната пелена. По неговите сметки се намираха някъде на осемдесет и пет мили северозападно от устието на река Грейт Фиш.

Крозиър, който вече всеки ден очакваше да види отпред тесния провлак — предполагаемия полуостров, свързващ Земята на Крал Уилям с вече нанесения на картата полуостров Аделаида, — се събуди в лодката на разсъмване в сряда, 26 юли, и забеляза, че въздухът е станал по-студен, небето е синьо и безоблачно, а на петнайсетина мили на север и на юг се вижда земя.

По-късно, след като събра петте лодки заедно, Крозиър застана на носа на велбота си и извика:

— Хора, Земята на Крал Уилям е остров Крал Уилям. Сега вече съм сигурен, че напред, на изток и на юг до реката на Бак, се простира море, но съм готов да заложа последния си грош, че няма суша, свързваща носа, който виждате далече на югозапад, с носа, който виждате далеч на североизток. Намираме се в проток. И тъй като по всяка вероятност се намираме на север от полуостров Аделаида, ние изпълнихме целта на експедицията на сър Джон Франклин. Това е Северозападният проход. Ей Богу, вие успяхте!

Разнесоха се слаби радостни възгласи, последвани от кашлица.

Ако ледените късове и лодките се носеха на юг, на тежкото плаване и теглене на шейни щеше да му се вижда краят. Но каналите и районите без лед, през които плаваха, продължаваха да се отварят само на север.

Животът в лодките беше също толкова непоносим, колкото и в палатките на плаващите ледени късове. Хората бяха наблъскани в тясното пространство. Въпреки наредените напречно дъски, които осигуряваха второ ниво за спане на велботите и катерите с надстроени от господин Хъни бордове — разглобените шейни също служеха като един вид Т-образна палуба в средната част на претъпканите катери и пинаса, — облечените във влажни вълнени дрехи мъже денем и нощем се притискаха един към друг. Налагаше им се да клечат над планшира, за да се облекчават — необходимостта от което ставаше все по-рядка дори за сериозно болните от скорбут, тъй като запасите от храна и вода намаляваха, — но докато всички мъже бяха изгубили и последните остатъци от благоприличие, често неочаквани вълни обливаха голите им задници и свалените панталони, което водеше до ругатни, циреи и дълги нощи, прекарани в треперене.

Сутринта в петък, 28 юли 1848 година, наблюдателят на велбота на Крозиър — най-дребният мъж от всяка лодка беше изпращан на късата мачта с малък далекоглед — забеляза лабиринт от канали между ледовете, който водеше право до земята на северозапад, на около три мили от тях.

Дееспособните мъже в петте лодки гребаха — и при нужда, когато каналите се стесняваха, се оттласкваха с веслата от леда, а най-здравите мъже на носа разчупваха леда с кирки — в продължение на осемнайсет часа.

Слязоха на каменист бряг малко след единайсет часа през нощта, в тъмнина, разсейвана рядко от проблясъците лунна светлина при разкъсването на облачната пелена, която отново беше покрила небето.

Мъжете бяха твърде изтощени, за да разтоварват шейните, и оставиха на тях катерите и пинасите. Бяха твърде изморени, за да разопаковат мокрите си холандски палатки и спалните чували.

Те се строполиха върху камъните на мястото, докъдето бяха довлекли тежките лодки по крайбрежния лед и чакълестия бряг, който високият прилив беше направил твърде хлъзгав. Спяха на групички, греейки се единствено от слабата телесна топлина на другарите си.