Ужас

Първо, разбира се, убили и изяли големите костенурки, като изпили и кръвта им, след като месото свършило. След това успели да уловят няколко злочести летящи риби, които случайно скочили в лодката; и въпреки че успели да сготвят месото на костенурките, рибите изяли сурови. Сред това се гмуркали в морето, изстъргвали ракообразните от корпусите на лодките и се хранели с тях.

Като по чудо лодките се натъкнали на остров Хендерсън — едно от малките островчета сред безкрайния син простор на Тихия океан. Четири дни двайсетимата мъже ловили крабове и преследвали чайките и яйцата им. Но капитан Полърд разбирал, че на острова няма достатъчно крабове, чайки или яйца, за да могат двайсетте моряци да се изхранват повече от няколко седмици, затова седемнайсет от тях гласували да продължат плаването. На 27 декември 1820 година те се качили в лодките и помахали за сбогом на тримата си другари, които останали на острова.

На 28 януари буря разделила лодките и велботът на капитан Полърд заплавал на изток, самотен под безкрайното небе. Дневният порцион на петимата мъже се състоял от унция и половина сухар за човек на ден. По далеч неслучайно съвпадение Крозиър беше обсъждал тайно с доктор Гудсър и първи помощник Девьо да бъде въведен точно такъв порцион, когато запасите им от осолено свинско привършат след няколко дни.

С късче сухар и няколко глътки прясна вода на ден хората на Полърд — неговият племенник Оуен Кофин, освободеният от робство чернокож на име Барзилай Рей и двама моряци — успели да останат живи в продължение на девет седмици.

Те все още се намирали на повече от хиляда и шестстотин мили от сушата, когато били доядени последните сухари и била допита последната вода. Крозиър беше изчислил, че дори сухарите да стигнат за още един месец на хората от неговата собствена експедиция и те да успеят да стигнат до устието на реката на Бак, до най-близкото селище щяха да им остават още осемстотин мили.

На борда на велбота на Полърд нямало мъртъвци, затова те теглили жребий. Младият му племенник Оуен Кофин изтеглил късата сламка. След това отново теглили жребий кой да свърши работата. Късата сламка се паднала на Чарлс Рамсдел.

С треперещ глас Кофин се сбогувал с другарите си (Крозиър винаги си спомняше студения ужас, който беше стегнал скротума му първия път, когато чу тази част от историята от един по-възрастен мъж, с когото носеше вахтата високо на бизанмачтата на един военен кораб далеч от бреговете на Аржентина; морякът беше уплашил лейтенант Крозиър, като произнесе прощалните слова с треперещ момчешки глас), след което младежът положил глава на планшира и затворил очи.

Капитан Полърд, както сам разказал впоследствие, дал на Рамсдел своя пистолет и се обърнал настрани.

Рамсдел застрелял момчето в тила.

Останалите четирима, включително капитан Полърд, чичо на момчето, първо изпили кръвта му, докато била още топла. За разлика от водата на безкрайния океан наоколо кръвта, макар и солена, ставала за пиене.

След това изрязали месото на момчето от костите и го изяли сурово.

После строшили костите на Оуен Кофин и изсмукали костния мозък до капка.

Трупът на юнгата ги поддържал тринайсет дни и точно когато отново се канели да теглят жребий, чернокожият моряк Барзилай Рей умрял от жажда и изтощение. И отново източването на кръвта, изпиването й, нарязването на месото, счупването на костите и изсмукването на костния мозък успели да ги поддържат живи, докато на 23 февруари 1821 година не били спасени от китоловния кораб „Дофин“.

Франсис Крозиър никога не се беше срещал с капитан Полърд, но следеше кариерата му. Злочестият американец беше запазил чина си и беше излязъл отново в морето — и отново беше претърпял корабокрушение. След като беше спасен за втори път, повече никога не му повериха командването на кораб. Според последното, което беше чул Крозиър само няколко месеца преди отплаването на експедицията на сър Джон, капитан Полърд живеел в Нантъкет и работел като градски пазач, а всички местни жители и китоловци странели от него. Говореше се, че Полърд се състарил преждевременно, разговарял на висок глас със себе си и с отдавна мъртвия си племенник и криел сухари и осолено свинско в покривните греди на дома си.

Крозиър знаеше, че след няколко седмици или дори няколко дни хората му също трябва да вземат решение дали да изядат мъртъвците си.