Ужас

— Ако се върна в Англия, ви се заклевам, че ще намеря близките ви и ще им разкажа, че когато за последен път съм ви видял, вие сте си пушели лулата, усмихвали сте се и сте си почивали удобно на един камък като някоя мързелива катерица — каза Крозиър. Той измъкна пистолета от джоба си. — Лейтенант Литъл е видял тварта през далекогледа си — цяла сутрин е вървяла по петите ни, Томас. Скоро ще се появи тук. Трябва да го вземете.

— Не, благодаря, капитане.

— Твърдо ли сте го решили, господин Бланки? В смисъл да останете тук? — попита капитан Крозиър. — Дори ако продължите… с нас… още някоя друга седмица, вашите знания могат да се окажат много полезни. Кой знае какви ще се окажат условията в паковия лед на двайсет мили източно оттук?

Бланки се усмихна.

— Ако господин Рийд не беше с вас, щях да взема думите ви присърце. Честна дума. Но по-добър ледови лоцман от него едва ли можете да намерите. Като резерва имам предвид.

Крозиър и Хъни се ръкуваха с него. След това се обърната и закрачиха бързо, за да настигнат последната лодка, която вече се скриваше зад далечните възвишения на юг.

* * *

То пристигна след полунощ.

Тютюнът на Бланки беше свършил още преди часове, а водата в бутилката замръзна, след като той безразсъдно я остави на съседния камък. Той чувстваше болка, но не искаше да спи.

В сумрачното небе изгряха няколко звезди. Появи се северозападен вятър, както обикновено през нощта, и температурите сигурно бяха паднали с четирийсет градуса под дневния максимум.

Бланки беше оставил счупената протеза и придържащите я ремъци на съседния камък. Макар гангренясалият крак да го измъчваше, а празният му стомах да се свиваше от глад, тази вечер най-силно го болеше долната част на крайника му, под коляното — липсващият му крак.

Изведнъж се оказа, че създанието е тук.

Извисяваше се над ледовете само на трийсетина крачки от него.

„Сигурно се е измъкнало от някоя невидима дупка в леда“ — помисли си Бланки. Той си спомни за панаира в Тънбридж Уелс, който беше виждал като момче, с разхлопаната дървена сцена и магьосника с пурпурна копринена роба и висока островърха шапка с избродирани върху нея планети и звезди. Мъжът се беше появил по същия начин, изскачайки през една врата на пода сред ахканията и охканията на селската публика.

— Добре дошъл — каза Томас Бланки на тъмната фигура върху леда.

Съществото се изправи на задните си лапи — тъмна маса от козина, мускули, обагрени от залеза нокти и слабо проблясващи зъби, за която ледовият лоцман беше сигурен, че не прилича на нито един хищник, съхранил се в паметта на човечеството. Бланки предположи, че височината му надхвърля дванайсет фута, може би достигаше четиринайсет.

Очите му — плътна тъмнина на фона на тъмния силует — не отразяваха светлината на залязващото слънце.

— Забави се — каза Бланки. Зъбите му тракаха и той не можеше да направи нищо, за да ги спре. — От доста време те чакам. — Той хвърли по фигурата дървения си крак и ремъка.

Създанието не се опита да избегне примитивния снаряд. За кратко фигурата просто се извисяваше там, след което се стрелна напред като призрак, без дори да движи краката си — чудовищна маса, която се плъзгаше бързо към него по леда и скалите. Тъмната и ужасяваща грамада най-после разпери ръце, запълвайки полезрението на ледовия лоцман.

Томас Бланки се ухили свирепо и стисна здраво в зъбите си дръжката на студената лула.

46. Крозиър

Неизвестна северна ширина, неизвестна западна дължина

4 юли 1848 г.

Единственото нещо, което караше Франсис Роудън Мойра Крозиър да продължава да върви напред през десетата седмица от началото на похода, беше синият пламък в гърдите му. Колкото по-изтощено, опустошено и болно ставаше тялото му, толкова по-горещо и ярко се разгаряше пламъкът. Той знаеше, че това не е просто някаква метафора, изразяваща решителността му. Нито пък е обикновен оптимизъм. Синият пламък в гърдите му се промъкваше към сърцето му като някое чуждо същество, дълбаеше го бавно като болест, концентрираше се вътре в него като почти ненужна сърцевина на увереността, че той ще направи всичко възможно, за да оцелее. Всичко.

Понякога Крозиър е готов да започне да се моли синият пламък просто да загасне, за да може той да се примири с неизбежното, да легне на земята и да придърпа замръзналата тундра върху себе си като дете, готвещо да подремне сладко под одеялото.

Тази сутрин за пръв път от месец не бяха потеглили с шейните и лодките от мястото, където бяха спрели. И криво-ляво бяха разпънали голямата палатка на лазарета, макар и да не си направиха труда да разпъват големите палатки на столовите. Болничен лагер — така нарекоха хората това иначе с нищо незабележително място край малък залив на южния бряг на Земята на крал Уилям.