Ужас

Тази задача също им отнемаше цяла вечност. Мъжете често заспиваха под мъглявата светлина на полунощното слънце, стиснали по един камък във всяка ръка. Понякога другарите им дори не ги разтърсваха, за да ги събудят.

Затова, когато късно следобед на осемнайсетия ден от юни 1848 година, докато мъжете извършваха втория за деня преход с лодки, третият крак на Бланки се счупи точно под кървящото му чуканче, той го прие като знак.

Тъй като този ден доктор Гудсър не се нуждаеше от помощта му, Бланки се върна заедно с мъжете за втората партида лодки и на обратния път дървеното му стъпало се заклещи между два неподвижни камъка и изкуственият крак изпращя. Това, че счупването бе толкова високо и че след толкова дни беше решил да се върне и втория път, Бланки също прие като знак.

Той откри наблизко един камък, настани се колкото се може по-удобно на него, измъкна лулата си и я натъпка с последната щипка тютюн, която пазеше от няколко седмици.

Когато няколко моряци се спряха и го попитаха какво прави, Бланки им отвърна:

— Мисля да поседна малко. Да ми почине кракът.

Когато сержант Тоузър, който командваше ариергарда от морски пехотинци в този слънчев ден, се спря и го попита изморено защо седи, след като всички продължават напред, Бланки отговори:

— Не ми обръщай внимание, Соломон. — Винаги му беше доставяло удоволствие да дразни глупавия сержант, като го нарича по име. — Тръгвай си с твоите червенодрешковци и ме остави на мира.

Половин час по-късно, когато лодките се бяха отдалечили на няколкостотин ярда южно от него, при него пристигна капитан Крозиър заедно с дърводелеца господин Хъни.

— Дявол да го вземе, какво си мислите, че правите, господин Бланки? — сопна му се Крозиър.

— Просто си почивам, капитане. Мисля да прекарам нощта тук.

— Стига глупости — каза Крозиър. Той погледна към счупения крак и се обърна към дърводелеца. — Можете ли да оправите нещата, господин Хъни? Да направите нов до утре вечер, а дотогава господин Бланки да се вози в една от лодките?

— Тъй вярно, сър — отвърна Хъни, поглеждайки с присвити очи към счупения крак с намръщения вид на майстор, раздразнен от счупването на едно от творенията му. — Не ни остана много дървесина, но има един допълнителен рул за ял, който носим като резерва за пинасите, и аз мога просто да издялам от него нов крак.

— Чухте ли, господин Бланки? — попита Крозиър. — Сега си вдигайте задника и господин Хъни ще ви помогне да докуцукате до лодката на господин Ходжсън, която се движи последна. До утре на обяд ще сте готов.

Бланки се усмихна.

— А господин Хъни може ли да поправи и това? — Той дръпна силно дървената чашка от крака си и свали разхлабените ремъци.

— Ох, дявол да го вземе — каза Крозиър. Той се наведе, за да погледне отблизо кървящото разранено чуканче, почерняло покрай бялото кръгче на костта, но бързо се отдръпна заради смрадта, която го удари в носа.

— Да, сър — каза Бланки. — Изненадан съм, че доктор Гудсър не го е надушил досега. Стараех се да стоя от подветрената страна, докато му помагах в лазарета. Момчетата от палатката ми знаят какво става, сър. Тук вече с нищо не може да се помогне.

— Глупости — каза Крозиър. — Гудсър може… — Той млъкна.

Бланки се усмихна — не саркастично или тъжно, а непринудено, с настроение.

— Какво може, капитане? Да ми отреже крака до средата на бедрото? Черните петна и червените линии стигат чак до задника и до срамните ми части, сър, моля да ме извините за красноречивите подробности. Ако той наистина ме оперира, колко дни ще трябва да лежа в лодката като редник Хедър — Бог да успокои душата на нещастника — и да ме теглят хора, които са изморени колкото мен?

Крозиър мълчеше.

— Не — продължи Бланки, пуфкайки с удоволствие лулата си, — мисля, че е най-добре да остана тук сам, да си почина и да поразмисля за това и онова. Животът ми беше добър. Иска ми се да помисля за него, преди болката и зловонието да се усилят дотолкова, че да ми отвлекат вниманието.

Крозиър въздъхна, погледна към дърводелеца, а след това и към своя ледови лоцман и отново въздъхна. После извади бутилка вода от джоба на шинела си.

— Ето, вземете.

— Благодаря, сър. Ще я взема. С благодарност — каза Бланки.

Крозиър порови из другите си джобове.

— Не нося храна със себе си. Господин Хъни?

Дърводелецът откри един мухлясал сухар и късче от нещо по-скоро зеленикаво, отколкото кафяво, което сигурно беше говеждо.

— Не, благодаря ти, Джон — каза Бланки. — Наистина не съм гладен. Но мога ли да ви помоля за една услуга, капитане?

— Каква, господин Бланки?

— Семейството ми живее в Кент, сър. Близо до Айтъм Моут, северно от Тонбридж Уелс. Или поне там живееха моята Бети, Майкъл и старата ми майка, преди да отплаваме, сър. Чудех се, капитане, тоест ако късметът ви се усмихне и по-късно намерите време…