Ужас

Но от състоянието на леда зависеше не само това дали Бланки ще се окаже полезен, а и собственото му оцеляване. Ако скоро седнеха в лодките, той щеше да оживее. Кракът не му трябваше за пътуването с лодка. Крозиър отдавна бе назначил Томас Бланки за шкипер на своя пинас — командир на осем мъже — и щом веднъж лоцманът отново се озовеше в морето, той щеше да оцелее. При малко повече късмет можеха да стигнат с малката си флотилия от десет цепещи се и надупчени лодки до самото устие на река Грейт Фиш, да спрат там за около месец, за да се преоборудват за речно плаване и — с помощта на слаб северозападен вятър и усилията на гребците — да се отправят бързо нагоре по течението. Бланки знаеше, че преодоляването на праговете ще бъде трудно, особено за него, защото той можеше да носи съвсем незначителен товар с крехкия си трети крак, но след осемте седмици кошмарно теглене на шейни това щеше да е дребна работа.

Ако Томас Бланки успееше да издържи до деня, в който седнат в лодките, той щеше да живее.

Ала Бланки знаеше една тайна, която караше дори такъв жизнерадостен човек като него да изпадне в униние: тварта от ледовете, живото въплъщение на Ужаса, го преследваше.

Забелязваха го почти всеки ден, докато измъчените хора заобикаляха широкия нос и след това, когато продължиха отново на изток по крайбрежието; всеки ден в ранния следобед, докато се връщаха обратно за петте лодки, оставени отзад, и всяка нощ около единайсет часа, когато се строполяваха в мокрите си холандски палатки, за да поспят по няколко часа.

Съществото все още ги дебнеше. Понякога офицерите го виждаха, когато насочеха далекогледите към морето. Нито Крозиър, нито Литъл, нито Ходжсън, нито който и да е от оцелелите офицери не казваше на моряците, че са видели звяра, но Бланки — който имаше повече време за наблюдения и размишления от останалите — ги виждаше как се съвещават и разбираше всичко.

Друг път мъжете, които теглеха последните шейни във върволицата, ясно виждаха звяра с невъоръжено око. Понякога той вървеше след тях, на разстояние от миля или по-малко, черно петно на фона на белия лед или бяло петно на фона на черните скали.

— Това е просто една от онези полярни бели мечки — каза Джеймс Рийд, червенобрадият ледови лоцман на „Еребус“, който сега беше един от най-добрите приятели на Бланки. — Ще те изядат при първия удобен случай, но, общо взето, са доста безобидни. Куршумите могат да ги убият. Да се надяваме, че ще се приближи. Нуждаем се от прясно месо.

Ала Бланки знаеше, че това изобщо не е някоя от белите мечки, които от време на време убиваха за храна. Това беше то, и макар всички мъже от Дългия поход да се страхуваха от него — особено през нощта или по-скоро през двата часа сумрак, които сега минаваха за нощ, — само Томас Бланки знаеше, че то ще се захване първо с него.

Походът се отрази зле на всички, но Бланки изпитваше непрекъснати болки — не от скорбута, който при него като че ли не се развиваше в толкова тежка форма, а от болката в чуканчето на отнесения му от създанието крак. Вървенето по леда и по каменистия бряг беше толкова трудно, че в късните утрини кръвта от чуканчето започваше да се стича по дървената чашка на протезата и по ремъците, придържащи я на мястото й. Кръвта се промъкваше в дебелите му платнени панталони и се стичаше по дървения крак, оставяйки кървава следа по земята; просмукваше се по дългата му долна риза, долните панталони и ризата.

През първата седмица на похода, докато все още беше студено, кръвта, слава Богу, замръзваше. Но сега, когато денем температурата се вдигаше над нулата73, а в някои дни и над точката на замръзване, Бланки кървеше като заклано прасе.

Дългите зимни дрехи и шинелът също помагаха — те скриваха от капитана и останалите ужасните свидетелства за кръвотечението на Бланки, — но към средата на юни стана твърде топло, за да носят шинели, докато теглят, затова тонове пропити с пот дрехи бяха стоварени в лодките. Често, в най-топлите части на деня мъжете вървяха във впряговете само по ризи, а още дрехи обличаха следобед, когато температурите падаха към нулата. Когато го попитаха защо продължава да носи шинела си, Бланки им отговори с шега.

— Аз съм студенокръвен, момчета — рече той през смях. — Дървеният ми крак пренася студа от земята в тялото ми. Не искам да ме виждате как треперя.

Но в края на краищата му се наложи да съблече шинела. Тъй като полагаше огромни усилия да куцука достатъчно бързо, за да не изостава от отряда, и защото болката в отрязания му крак го караше да се облива в пот дори когато стоеше на място, той повече не можеше да понася повтарящите се етапи на замръзване и топене на няколкото пласта дрехи.

Когато видяха кръвта, хората не казаха нищо. Те си имаха своите проблеми. На повечето им течеше кръв заради скорбута.