Ужас

Безмълвната заглажда замръзналата кал с ножа си, изрязвайки излишното като скулптор, работещ върху глинения си макет. След това донася още вода от полинията и я излива върху замръзналия пласт кал, създавайки леден плаз. Накрая напръсква с вода от устата си една ивица мечешка кожа и започва да трие с мократа козина по цялата дължина на замръзналата кал, докато леденото покритие не става абсолютно гладко. Под светлината на звездите плъзгачите на преобърнатата шейна — която допреди два часа е била само риба и тюленова кожа — изглеждат на Крозиър като облечени в стъкло.

Безмълвната изправя шейната, проверява ремъците и възлите, сяда на здраво привързаните еленови рога и къси парчета дърво и привързва останалите две рога — най-дългите и извити рога, които бяха основните подпори на палатката — към задната част на шейната, за да се получи нещо, наподобяващо дръжки.

След това натрупва няколко пласта тюленови и мечи кожи върху напречните рога и идва при Крозиър, за да му помогне да се придвижи до шейната.

Той отблъсва ръцете й и се опитва да върви сам.

Не помни как е паднал по лице на снега, но зрението и слухът му завръщат, когато Безмълвната го настанява върху шейната, изпъва краката му, обляга гърба му плътно върху натрупаните пред задните дръжки кожи и го завива с няколко дебели кожени покривала.

Крозиър вижда, че тя е привързала към предната част на шейната дълги кожени ивици, сплетени в нещо като хамут, който е увила около кръста си. Той си спомня за играта й с връвчицата и накрая разбира какво се е опитала да му каже: палатката (островърхия купол) съборена, те двамата тръгват (ходещите фигури по движещите се конци, макар че Крозиър тази нощ определено се беше разминал с ходенето) към следващия овален купол без връх. (Друга палатка с формата на купол? Снежна къща?)

След като всичко е опаковано — резервните кожи и платнени торби, увитите в кожи съдове и маслени светилници са струпани върху и около Крозиър, — Безмълвната се впряга в хамута и започва да тегли шейната по леда.

Плъзгачите се плъзгат като стъкло, много по-леко и гладко от шейните от „Еребус“ и „Ужас“. Крозиър с изненада установява, че все още му е топло; след два и повече часове неподвижно седене на леда той изобщо не е замръзнал, ако не се смята върхът на носа му.

Небето е покрито с плътна облачна пелена. На хоризонта, в която и да е посока, няма никакъв признак за развиделяване. Франсис Крозиър няма представа накъде го води жената — обратно на острова Крал Уилям? На юг към полуостров Аделаида? Към реката на Бак? Още по-навътре в леденото поле?

— Хората ми — изхриптява той. Опитва се да повиши глас, за да го чуе тя през стоновете на вятъра, сухото шумолене на снега и скърцането на дебелия лед под тях. — Трябва да се върна при хората ми. Те ме търсят. Госпожице… мадам… Безмълвна дамо, моля ви. За Бога, моля ви, отведете ме обратно в лагер „Спасение“.

Безмълвната не се обръща. Той може да види само задната част на качулката й и бялата мечешка кожа, която проблясва под слабата звездна светлина. Той няма представа как жената успява да намери пътя в тази тъмнина, нито как такова дребно момиче може да тегли с такава лекота шейната, в която е натоварен и той.

Те безшумно се плъзгат напред, към потъналия в мрак леден пейзаж.

62. Крозиър

На морското дъно Седна решава дали да изпрати тюлена на повърхността, за да могат другите животни и Истинските хора да ловуват, но в крайна сметка тюленът сам решава дали да им позволи да го убият или не.

И в крайна сметка тюленът е само един.

Тюлените приличат на Истинските хора по това, че имат две души — душата на живота, която умира заедно с тялото, и вечната душа, която напуска тялото в момента на смъртта. Първата душа, тарник, се крие в тюлена като малко мехурче от въздух и кръв и може да бъде открита от ловеца в червата му. Тя има формата на самия тюлен, само че е много по-малка.

Когато тюленът умре, вечната му душа го напуска и се завръща в същия си, неизменен вид в някое тюленче, потомък на тюлена, който е решил да позволи да го убият и изядат.

Истинските хора знаят, че през живота си ловецът ще улавя и убива много пъти един и същи тюлен, морж, мечка или птица.

Точно същото нещо се случва и с вечната душа на всеки представител на племето на Истинските хора, когато душата на живота му умре заедно с тялото. Инуа — вечната душа — запазила всичките и спомени и умения, само че скрити, се преселва в момче или момиче от рода на умрелия човек. Това е една от причините Истинските хора никога да не наказват децата си, колкото и непослушни или дори дръзки да растат. Освен детската душа в тялото на детето живее и инуа на възрастен — баща, чичо, дядо, прадядо, майка, леля, баба или прабаба, притежаваща цялата мъдрост на ловец, вожд или шаман, — която не трябва да бъде порицавана.

Тюленът не се предлага на първия срещнат ловец от племето на Истинските хора. Ловецът трябва да го спечели не само благодарение на своята хитрост, ловкост и умения, а чрез своята смелост и качествата на своята инуа.