В служба на злото

Последните следи от мъгла се вдигаха от Хейстингс Роуд, когато Робин излезе от къщата си, объркана и с натежали очи, с пликче храна в едната ръка и пътна чанта с чисти дрехи в другата. Отключи багажника на стария сив ландроувър, пъхна дрехите вътре и забърза към шофьорското място с храната.

Матю току-що се беше опитал да я прегърне в антрето и тя се противопостави със сила, опряла две ръце на топлите му гладки гърди – отблъсна го и му викна да се маха. Той беше само по боксерки. Боеше се, че сега навлича бързешком дрехи, готов да я подгони. Тръшна вратата на колата и закопча колана, нетърпелива да тръгне, но тъкмо завъртя ключа в стартера и Матю изскочи от къщата бос, само по тениска и долнище от анцуг. Никога не бе виждала толкова уязвимо изражение на лицето му.

– Робин – извика той, когато тя настъпи газта и се отдели от тротоара. – Обичам те. Обичам те!

Тя завъртя волана и излезе от мястото за паркиране, като се размина с хондата на съседите само на сантиметри. Виждаше как Матю се смалява в огледалото за обратно виждане. Той, с неговия пълен самоконтрол, бе крещял с пълно гърло, че я обича, като рискуваше да си навлече любопитството, присмеха и презрението на съседите.

Сърцето й бумтеше болезнено в гърдите й. Часът беше седем и петнайсет, Страйк още нямаше да е дошъл на метростанцията. Робин зави вляво в края на улицата с единственото намерение да се отдалечи от Матю.

Беше станал призори, докато тя се опитваше да си приготви багажа, без да го събуди.

– Къде отиваш?

– Да помогна на Страйк в разследването.

– Заминаваш с преспиване ли?

– Така се очаква.

– Къде?

– Не знам точно.

Боеше се да му каже кое е мястото да не би да реши да ги последва. Държанието на Матю, когато се бе прибрала предишната вечер, я остави напълно разтърсена. Той плака и я умолява. Никога не го беше виждала такъв, дори и след смъртта на майка му.

– Робин, трябва да говорим.

– Говорихме достатъчно.

– Майка ти знае ли къде отиваш?

– Да.

Лъжеше. Робин още не беше съобщила на майка си за разваления годеж, нито че заминава на север със Страйк. В края на краищата тя беше на двайсет и шест години, на майка й не й влизаше в работата. Ала знаеше, че Матю всъщност я пита дали е казала на майка си, че сватбата отпада, защото и двамата бяха наясно: тя не би отпътувала със Страйк неизвестно закъде, ако годежът им още беше в сила. Пръстенът със сапфира си беше там, където го остави – на книжния рафт при старите му учебници по счетоводство.

– О, по дяволите – прошепна Робин и замига, за да прогони сълзите, докато завиваше напосоки по тихите улици, като се опитваше да отклони съзнанието си от голия си пръст и от спомена за съкрушеното лице на Матю.

* * *

Краткото ходене пеша отведе Страйк много по-далеч, отколкото предполагаше самото разстояние. Това, мислеше си той, докато пушеше първата си цигара за деня, беше Лондон: тръгваш от тиха и подредена улица със симетрични къщи, напомнящи сладоледена торта. Съседът руснак на Елин с костюм на тънко райе се качваше в аудито си и детективът получи отсечено ким­ване в отговор на своето „Добро утро“. Повървя малко, мина покрай статуята на Шерлок Холмс при станцията на Бейкър Стрийт и вече седеше в мърлявия влак на метрото, заобиколен от бъбрещи си работници поляци, съвсем свежи и делово нас­троени в седем сутринта. Слезе на оживената гара Падингтън, като си пробиваше път с пътната си чанта през рамо покрай кафенета сред тълпи пътуващи. Докато пропътува няколкото спирки във влака за Хийтроу, се озова сред многобройно семейство от югозападна Англия, вече облечени като за Флорида въпреки острия хлад на ранното утро. Следяха притеснено названията на станциите, стиснали дръжките на куфарите си, като че се опасяваха от предстоящо нападение и обир.

Страйк пристигна на станция „Уест Ийлинг“ петнайсет минути по-рано, отчаяно копнеещ за цигара. Пусна сака до краката си и запали с надеждата, че Робин няма да е прекалено точна. Съмняваше се, че тя би му разрешила да пуши в ландроувъра. Ала едва беше дръпнал няколко пъти, когато иззад ъгъла се зададе масивна кола, зад предното стъкло на която се виждаше отличителната червеникавозлатиста глава на Робин.

– Не ми пречи, че пушиш – подвикна тя сред шума на двигателя, когато той нарами сака си и понечи да изгаси цигарата, – стига само да държиш прозореца отворен.

Той се качи вътре, метна пътната си чанта на задната седалка и затръшна вратата.

– Бездруго не може да завони по-зле от сега – подхвърли Робин, докато сменяше скоростите с обичайната си сръчност.

Страйк си сложи колана, докато се отделиха от тротоара и ускориха. Огледа интериора на колата. Беше доста поизвехтял и миризмата на гумени ботуши и лабрадор наистина бе ясно доловима. Напомни на Страйк за военните автомобили, които бе карал по всевъзможни терени в Босна и Афганистан, но в същото време добавяше нещо към общата картина на произхода на Робин. Този ландроувър говореше за кални пътища и разорани полета. Той си спомняше как му бе казала, че чичо й живеел във ферма.

– Имала ли си някога пони?