В тъмните гори

— Да. Благодаря.

Той й посочи къде се намира банята. Докато тя отиваше натам, я проследи с поглед, почесвайки се по главата.

— Кажи какво се е случило, Пег.

— Напуснах Ханк.

— Какво искаш да кажеш? Седни тук.

Той се отпусна на кушетката и потупа с длан възглавничката до него. Пег седна. Той заразтрива успокояващо врата й.

— Снощи се опит ах да избягам от Ханк. Но тъкмо с Джени се измъквахме и той ни хвана. Той… той започна да малтретира Джени. Трябваше да го спра. А той я биеше ли, биеше… И така аз… мисля, че го убих.

— Ти си убила Ханк?

— Заклах го.

Излъга изненадващо лесно за нея самата. Арт продължаваше да я гали по врата. Не каза нищо. Пег чуваше шума от течащата вода в банята.

— И къде смятахте да отидете? — попита накрая той.

— Искахме да се махнем далеч оттук. В Лос Анджелис, може би.

— Луди ли сте? Не можете да напуснете Барлоу.

— Но аз го убих, Арт!

— Има и други начини да се оправиш. По параграфа „неизбежна самоотбрана“ или нещо от този род. Не можете да напуснете Барлоу. Това е самоубийство.

— Можем… ако ти ни помогнеш.

Той бързо отдръпна ръката си от врата й.

— Няма как.

— С твоя пропуск…

— Това няма да ви помогне. Безполезен е, ако са започнали да ви търсят. Ще преградят пътищата на изходите от града…

— Вече поставиха прегради. Все пак Джени има идея. Можем да се скрием в багажника на колата ти. Няма да проверяват и него.

— Напълно е възможно да го проверят. — Той сплете пръсти зад тила. Облегна се и отправи поглед към тавана. — Хубаво ме насади, няма що.

— Знам. Съжалявам.

— Ако не ще предам и открият, че си била тук…

— Никой няма да узнае.

— Така или иначе ще узнаят. Ще дойдат и за мен.

— Там е цялата работа, Арт. Тръгни с нас и никога не се връщай. Не могат да ти навредят, защото нямаш семейство, нито роднини. Ще бъдеш на свобода и в безопасност. И никога повече няма да те е грижа за крулите. Не ти ли харесва това? Не си ли умори да живееш в страх?

— Не ми пробутвай този „живот в страх“, по дяволите! Не гледаш ли новините? Светът е пълен с маниаци, които убиват безпричинно. Никой не е в безопасност. А тук, в Барлоу, не е така. Можеш да се разхождаш из улиците спокойно и никой няма да те заколи, изнасили или пръсне черепа. Не се налага да заключваш вратата на къщата, дори и през нощта. Тъй че не ми говори за живот в страх. Тук, в Барлоу, човек няма от какво да се страхува, стига да играе по правилата.

— Но ако нарушиш правилата…

— Тогава нещата се сговняват.

Тя погледна към положените си длани на скута. Чувстваше ги изстинали.

— Вярно ли е онова, което разправят за крулите?

— Зависи какво си чула за тях.

— Ох, Господи, Арт!

Дланите й се покриха с червени петна. Очите й се напълниха със сълзи. Тя се присви напред, избухвайки в ридание.

Арт я погали по гърба.

— Успокой се — каза той. — Хайде, успокой се. Няма защо да плачеш.

— Аз… Ох, Господи, толкова съм изплашена!

— Хей, стига си плакала!

— Ако ти не ни помогнеш… Джени е… тя е още дете! Как можеш… да й сториш това!

— Да й сторя какво?

— Да я предадеш на крулите.

— Предай се. Позови се на правото си на самоотбрана. Всички знаят какво копеле беше Ханк. Ще бъдеш оправдана. Няма защо да те е грижа за крулите. Те нямат работа с теб от момента, в който забравиш за глупавата си идея да бягаш.

— Ти не разбираш — изхлипа тя.

— Обади се на Джон. Той ще ти даде разумен съвет.

— Не мога. Той… Той снощи отиде при дърветата.

— Знам. Бях с него.

— Не, искам да кажа, че по-късно той се върна там.

— Какво? — възкликна Арт с дълбок и груб глас.

— Върна се, за да освободи някакво момиче.

— Ти се шегуваш!

— Именно заради това… се наложи да бягаме.

— Този идиот! — избухна Филипс. — Този проклет идиот! Знаех си снощи, че нещо не е наред. Усетих го по начина, по който се увърташе около онази мадама. Разбрах, че нещо става. Как, по дяволите, е могъл… да направи подобно нещо? Да ви сложи на топа на устата! Ами Джени? Бога ми, не е ли знаел, че по този начин направо ви реже гърлата?

— Имаше намерение да се върне за нас.

— Но не се върна.

Пег вдигна рамене.

— Може и да се е върнал, но…

— Не. Няма начин. Крулите сто на сто са го спипали. И Сега ще искат теб и Джени — най-близките му роднини.

— Ние ли сме „най-близките роднини“?

— Най-близките и единствените! Крулите ще дадат поредния урок и това ще е чрез вас.

— Това не е справедливо.

— А кое е справедливо? Съжалявам, Пег. Наистина съжалявам.

Той стана от кушетката. Пег вдигна лице. Изтри сълзите си и попита:

— Няма да ни помогнеш, така ли?

— Бих искал да помогна, миличка.

— Мислех си, че… ме обичаш.

— И правилно си мислила. Харесвам те много — знаеш това. Но не можеш да очакваш от мен да жертвам живота си, нали?

— Но ако ни откараш оттук и не се върнеш…

— Няма начин.

Той прекоси стаята, насочвайки се към телефона.

Пег с треперещи ръце започна да разкопчава копчетата на роклята си.

— Не е време за това — отсече той.

Тя се изправи и тръгна към него, като продължаваше да разкопчава роклята си.

— Стига. Не ставай глупачка.

Той вдигна слушалката и се приготви да завърти шайбата.

Пег бръкна под роклята си и хвана дръжката на ножа.

Арт започна да набира.

Тя извади ножа и каза: