В тъмните гори

Тя леко се наклони и допря рамо до неговото. Този мъж я привличаше силно и това я объркваше. Той все пак беше част от схемата, чрез която се бе въвлякла в настоящия кошмар. Тя по-скоро трябваше да го ненавижда. Но не можеше. Той беше силен и опасен, но в същото време и уязвим по начин, който я караше да се стреми да бъде до него.

— Защо точно моята съдба те вълнува?

— Не зная. Има нещо… Известно ми беше какво щяха да ти направят. Мисълта, не ще бъдеш…

— Ами Шери? Да предположим, че аз не бях с нея. Щеше ли да я оставиш да бъде убита?

— Да.

— Защо?

— Така стават нещата в Барлоу. Така сме ги вършели от самото начало.

— А как е започнало всичко?

Тя обърна очи към него. Той отклони погледа си от нейния. Зарея го някъде към обляната от лунна светлина гора.

— Не съм сигурен дали някой знае точно как — каза той. — По всяка вероятност крулите са били тук още при основаването на града. Не е известен произходът им. Има всякакви теории. Някои казват, че това са деца на Дявола. Други твърдят, че са племе, останало от каменната ера и замръзнало на първобитен етап на развитие.

— Ако са на такъв етап на развитие, откъде имат метални оръжия?

— От нас. Даваме им каквото поискат с изключение на огнестрелни оръжия.

Нийла поклати глава.

— Както и да е… Моят учител по история подкрепяше хипотезата, че крулите са потомци на викинги, които навремето са слезли на Тихоокеанското крайбрежие и се придвижили нагоре по делтата — продължи той.

— А ти какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че са потомци на някой луд планински отшелник — трапер. — Той вдигна рамене и се усмихна кисело. — Никой не е сигурен в предположенията си. Моята съседка Джоан Ирли твърди, че са марсианци. Но каквито и да са, те са под известен контрол. Преди много години са имали навика да нападат града веднъж месечно. Но нашите предци се изхитрили и започнали да им предоставят минаващи оттук пътници. Ползата се оказала двойна — местните жители ограбвали пътниците, преди да ги предадат на крулите.

— И тази практика продължава — каза Нийла, поглеждайки към босите си разкървавени ходила.

— И двете страни извличат полза от това. И при положение, че си получават своите осем или десет жертви на месец, крулите не ни закачат.

— И никой ли не се е опитвал да сложи край на този ужас?

— Имаше няколко опита. Един смелчага, на име Маккиди, веднъж оглави група мъже и ги поведе в горите. Бяха се нарекли „Славната четиринайсеторка“. Това се случи през тридесетте години. Тогава за Барлоу се разнесе лоша слава. Говореше се, че е град, който човек е по-добре да заобикаля. Спряха да минават пътници. А нашите хора пък спряха да отвеждат жертви в гората. Така една нощ крулите дойдоха и отвлякоха около дузина жени и деца. „Славната четиринайсеторка“ тръгна подире им да ги спасява и повече не се завърна.

Плъзгайки замислен поглед по коловете и главите пред тях, той добави:

— Никога никой не се е завръщал.

— А ние?

— Ние ще направим сериозен опит да се завърнем.

Джони я прегърна през рамо и тя положи глава на неговото.

Тя се почувства добре с Джони.

По-добре, отколкото се бе чувствала с който и да е мъж, откакто се раздели с Дерек. Стана преди две години. Скъсването им я хвърли в дълбоко униние. Шест месеца живя като отшелничка. Изпитваше омраза не само към Дерек, но и към всички мъже. В мислите си непрекъснато се връщаше към хубавите мигове, които бяха прекарали заедно. В същото време си мечтаеше как той се връща при нея. Прехвърляше всичко това в главата си и сякаш болката, която й причиняваше, й доставяше удоволствие.

Накрая самотата я накара да излезе от дома си. Срещна отчаяни мъже, които желаеха близостта на тялото й, защото и те самите бяха не по-малко самотни от нея. Мнозина от тях се стремяха да изглеждат твърди и самоуверени. Говореха големи приказки. Караха поршета. Излизаха с какви ли не претенции. Други пък излагаха на показ като кървяща рана болезнената си чувствителност и хленчеха, молейки се за малко внимание. Малко бяха нормалните мъже, стоящи по средата на тези две крайности. Именно с тях, с тяхната спокойна уравновесеност желаеше да има допир.

Но мъжете от този тип, на които понякога попадаше, обикновено се оказваха женени, натоварени с грижи около деца и кучета.

И сега се появи Джони Робинс. За него не можеше да каже, че е нормален мъж, след като беше израснал в град като Барлоу и имаше зад гърба си ужасни деяния. Но все пак беше силен и уверен в себе си. Говореше прямо, а и умееше да бъде нежен и внимателен.

Беше от онези мъже, на които можеше да се разчита.

От онези, които можеха да й вдъхнат любов.

Очите й се изпълниха със сълзи. Подсмръкна. Джони я погледна.

— Съжалявам — каза тя.

— Няма нищо. Отпусни се малко.

— Всичко е толкова ужасно!

— Зная.

Дланта му погали косата и влажната й буза.

— Ние никога няма да имаме възможност да се опознаем, Джони. Не ни е отредено да бъдем заедно.

— Ще се борим за този шанс — изрече той с решителен тон. Тя поклати глава. Силно ридание разтърси тялото й.

— Ще успеем. Бъди сигурна!

Лицето му се доближи до нейното. Впи поглед в очите й. Усмихна се леко и долепи устни в нейните.