В тъмните гори

— Спри!

Арт видя ножа. Ухили се. Продължи да набира.

— Пусни ножа — каза той, — преди да съм ти го отнел и накарал да го изядеш.

— Постави обратно слушалката! — прозвуча друг глас.

Погледът му се плъзна край Пег.

Тя обърна глава и видя Джени, застанала в коридора. Лицето и дрехите й бяха все така покрити с изсъхнала кръв. Пред себе си държеше голяма възглавница.

Отзад, откъм дъното на коридора, като шумолене на листа при силен вятър продължаваше да се чува течащата от душа вода.

— Поогледах тук-таме и… — каза Джени и се разсмя с половин уста. — Познайте какво намерих?

— Хей, чакай — смотолеви Арт, поставяйки слушалката върху телефонния апарат.

— Ти щеше да ни предадеш, боклук такъв.

— Не, аз…

Приглушен изстрел прекъсна думите му. Възглавницата пред момичето потрепна. Сред белотата й разцъфна дупка, от която се разхвърча перушина.

Арт извика и се хвана за лявата ръка.

— Не! — извика Пег и се втурна към него.

— Мамо, отстрани се!

— Не! Няма да те оставя да го убиеш! Няма да те оставя! Не!

— Стига глупости, мамо!

Арт, стенейки, падна на колене.

Застанала пред него, Пег погледна към дъщеря си. Джени пусна възглавницата. В ръката си държеше малък никелиран автоматичен пистолет.

— Добре, ще го държа на прицел, а ти го завържи и му запуши устата.

Осемнадесета глава

Седнала под един от свещниците с гръб към стената, Нийла наблюдаваше как Джони претърсва помещението.

Той първо огледа стените. Покрити бяха с еленови кожи, които спираха процеждането на ветровете през цепнатините между дървените трупи. Джони повдигна всяка кожа и погледна зад нея.

След огледа на стените той пристъпи към огнището. Почерняло котле висеше над въглените от изгорели дърва. Той го откачи, свали капака му и подуши вътре. Запуши носа си и го захлупи.

Шери, която вече спеше върху купа кожи, изстена в съня си и се обърна на другата страна.

— Какво има в котлето? — шепнешком попита Нийла.

— Каквото и да има, е развалено.

Той го окачи обратно на ченгела. Опипа пепелта под него.

— Студена е — съобщи, триейки дланите си, и се изправи. Взе ръжена, подпрян до огнището. На Нийла й се стори солиден и тежък. Той го подържа в ръцете си, като да прецени теглото му, и го върна на мястото му. За няколко минути инспектира последователно опушените стени на огнището, една метличка и един плетен стол.

После се обърна и закрачи безшумно по застлания с кожи под.

— Какво търсиш? — попита Нийла.

— Всичко, което би могло да е от полза. — Той поклати разочаровано глава. — С изключение на някои дреболии тук няма нищо.

— А какво всъщност ни трябва?

— Храна и вода. А ако имахме и две пушки, щеше да е идеално.

От ъгъла се чу гласът на Шери.

— Както сте се размечтали, какво ще кажете за един булдозер, с който да се измъкнем от това шибано място?

— А дали няма и друга стая? — подхвърли Нийла.

— Вече проверих.

— А някаква пристройка?

— Ще огледам наоколо.

Той отиде до вратата, взе пушката и вдигна резето. Отвори вратата.

Възтъмният му едър силует се очерта на фона на бледата лунна светлина. Изглеждаше концентриран и решителен, напрегнато вгледан в нощта. После се обърна към тях.

— До скоро виждане.

В тона, с който изрече думите, Нийла долови преиграна решителност на уплашено момче.

Той посегна да затвори вратата.

— Почакай. Ще дойда с теб — каза Нийла.

Стана, прекрачи прага и застана до него. Погледът й обходи кръстовете и главите над тях. После се спря замалко и на просеката, която Джони бе прокарал сред тази злокобна градина.

— Да заобиколим и да минем отзад — каза Джони.

Тръгнаха край стените на къщичката. Установиха, че отвсякъде, включително и отзад, тя е заобиколена все така с кръстове, увенчани с глави. Малката квадратна къща стоеше самотна.

Затваряйки кръга на обиколката си, се намериха отново пред вратата.

— Ще поостана малко навън — каза Джони. — Ти се прибери и поспи.

Нийла се поколеба. Може би имаше нужда да се уедини за известно време. А може би искаше да прояви добра воля и да остане на пост, докато тя спи.

— Ще остана тук с теб — отвърна тя.

— Добре…

— Но ако искаш да си сам…

— Не, всъщност не държа. — Той се ухили. — Мислиш ли, че ми се иска да съм сам с всичко това? — И той кимна към главите. — А ако започнат да говорят?

— Смяташ ли, че са способни на това?

— Не, ако поддържаме разговор помежду си.

— Защо не приседнем?

Седнаха на земята. Нийла опъна крака. Кръстоса ги и облегна гръб на грубите трупи, изграждащи стената на къщичката. Заговори с наведена глава:

— Искам да ти благодаря. Не знам точно какво става и защо го направи, но спаси живота ни.

— Ами…

Тя изчака малко, за да му даде възможност да продължи, но той така и не добави нито дума.

— Защо се върна за нас?

— Кой знае?

— Ти трябва да знаеш.

— Предполагам, че да.

— Кажи ми го тогава.

— Предполагам, че защото не исках да умреш.