В тъмните гори

Без да отделя погледа си от нея, той отново се запридвижва напред. Вдигаше високо краката си и стъпваше върху по-ниско наклонени колове. На два пъти стъпи върху натъркаляните по земята глави. Едната от тях изхрущя под тежките му ботуши. А другата се хлъзна изпод подметката му и той едва не падна. Успя да запази равновесие, изпълнен с ужас от мисълта, че едва не беше легнал сред тази гнусотия.

Най-сетне докопа Шери.

Огледа поляната зад нея. Никой не се прокрадваше към тях.

— Добре ли си?

Отговорът й приличаше на изскимтяване.

Робинс я хвана за ръка и я поведе през коловете и нападалите глави.

— Затвори си очите — нареди той.

Обърна се, за да се увери, че наистина ги е затворила. После отново я затегли след себе си. Каза й да се хване за колана му. Стигнаха до първия изправен кръст. Ритна го, за да падне. Тупна и главата, набита на него. Той отмести погледа си. Друг кръст се изпречи на пътя му. Псувайки, този път употреби приклада на пушката, за да го килне встрани. Така, като буташе коловете, Робинс се запридвижи по-бързо.

— Нийла, продължавай да си държиш очите затворени. Приближаваме се към теб.

Продължи да бута коловете. Те падаха един върху друг, а главите по върховете им отхвърчаваха на всички страни.

Съвсем се доближи до Нийла. В нетърпението си извади от земята три кола и ги хвърли настрани. Задмина я и каза:

— Хвани се за Шери! Не отваряйте очи! Продължаваме!

— Джони, какво…?

— Отиваме към къщичката.

Изнесе крака си напред. Изрита по-тънък кол, който свали на земята следващите два. След като коловете паднаха, той си проправи път напред и порути още два. Освободи пушката от рамото си. Издигаше приклада нависоко и събаряше глави. Сваляше пушката ниско и се разхвърчаваха колове. Но се изправяха нови препятствия пред тях. Вратата на къщичката оставаше все още далече.

Робинс се обърна и видя, че през зловещата гора от колове е направил дълга просека. Тя отбелязваше пътя, по който бяха минали. По нейното протежение коловете се бяха наклонили под различни ъгли.

— Всичко е наред! — каза той.

Двете жени също се обърнаха и загледаха назад. Шери прикри с длан устата си. А Нийла бързо извърна поглед.

Робинс стигна до вратата на къщичката. На нея нямаше нищо, което да напомня брава. В замяна на това от един процеп висеше кожен ремък. Робинс го дръпна и чу как мандалото се вдигна. После бутна вратата. Тя се отвори.

— Хей, има ли някой? — извика той, пристъпвайки в царящата непрогледна тъмнина.

Не последва отговор.

Въздухът беше топъл и влажен. Миришеше на мухъл. Колкото и да се взираше в мрака, Робинс не различи нищо.

Бръкна в джоба на панталоните си. Извади кибрит. Драсна клечка. Главичката й пламна. Примигвайки от блясъка на внезапно лумналия пламък, той се завъртя около себе си. Установи, че никой не се спотайва в малкото помещение. Клечката угасна. Робинс се върна към вратата.

— Всичко е наред! Хайде, влизайте.

Нийла и Шери пристъпиха прага. Робинс затвори вратата зад тях, с което отряза пътя на лунната светлина. Дървеното резе падна. Той запали втора клечка. Под трепкащата й светлина бързо се огледа за лампа. На една от стените откри закован свещник с лоена свещ. Запали я. На всяка стена висеше по един свещник. Запали всичките свещи. Под играещите пламъци стаята се изпълни с причудливи сенки.

— Това трябва да е легло — измърмори Шери, загледана в куп кожи, нахвърляни една върху друга.

Седна върху тях. После се излегна с въздишка.

Нийла продължаваше да стои в средата на помещението. Обърна се бавно към Робинс. Очите й се спряха върху лицето му.

— Трябва да се махнем оттук — каза тя.

— Нуждаем се от почивка — отвърна Робинс. — А пък и от това място ще можем лесно да се отбраняваме.

Шери надигна глава.

— Аз не излизам.

— Но… — възрази Нийла, нервно потривайки с длан устните си. — Онзи, който живее тук, и онзи, който е набил главите на коловете, навярно са едно и също лице.

— Не искам и да слушам за това — каза Шери.

— Ами какво ще стане, като се върне?

Седемнадесета глава

Арт Филипс отвори вратата. Беше по спортни гащета.

— Пег? — възкликна той учудено.

Тя влезе в тъмното фоайе, следвана от Джени. Арт затвори вратата. Запали лампата и под бликналата светлина ги загледа втрещено.

— Исусе, какво се е случило?

— Имаме неприятности — каза Пег.

— Досещам се, като ви гледам. — Поклати глава, намръщи се и разтри с длани очите си. Косата му бе разрошена. Бяха го изтръгнали от сън. — Какви са тези неприятности? Елате насам и седнете. Господи Исусе!

Тръгнаха след него към всекидневната. Пег гледаше бледия му луничав гръб. Гащетата му се бяха смъкнали. Над ластика се показваше горната част на цепнатината на задника му. Само преди два дни тя бе пъхнала пръст точно там и беше смъкнала същите тези гащета. Той падна по гръб на леглото и тя му го пое в устата си… Само преди два дни. А сега се страхуваше да го помоли за помощ.

Той се обърна към Джени.

— Това кръв ли е?

Тя кимна.

— Ранена ли си?

Тя отвърна със странна усмивка:

— Не е моята кръв.

— А чия?

— Попитай мама.

— Искаш ли да се измиеш? — попита той. — Или да вземеш един душ?