Вечна любов

Бъч е невероятен придружител, помисли си Мери, докато излизаха от онкологичното отделение на болницата „Свети Франциск“. Облечен в черно вълнено палто, с шапка в стил 1940 г. и страхотни тъмни пилотски очила, той изглеждаше като елегантен наемен убиец.

Което донякъде си беше истина. Тя знаеше, че е въоръжен до зъби, защото Рейдж беше проверил оръжията му, преди да ги пусне да излязат от къщата.

— Имаш ли нужда да свършим нещо друго, преди да се върнем? — попита Бъч, когато излязоха.

— Не, благодаря. Да си отиваме у дома.

Следобедът беше изморителен и нямаше никаква яснота около състоянието й. Доктор Делакроче все още се консултираше с колегите си и нареди да направят на Мери томография, както и нови лабораторни изследвания. Пак й взеха кръв, защото екипът искаше да провери отново някои чернодробни функции.

Господи, как се ядосваше, че утре ще трябва да идва пак и да прекара още една нощ в неизвестност. Когато двамата с Бъч стигнаха външния паркинг и влязоха в „Мерцедес“-а, тя се чувстваше напълно изтощена. Онова, от което наистина имаше нужда, беше да си легне, но беше толкова напрегната, че едва ли щеше да успее да заспи скоро.

— Всъщност, Бъч, да наминем край къщата ми, преди да се приберем. Искам да си взема едни лекарства, които оставих там.

Малко приспивателно щеше да й дойде добре.

— Иска ми се да не ходим там. Не можеш ли да си поръчаш каквото ти трябва от интернет или нещо такова?

— Изписват ги с рецепта.

Той сви вежди.

— Добре. Но няма да се бавиш и ще дойда с теб.

След петнадесет минути колата спря на алеята пред дома й. В златистия блясък на залязващото слънце къщата изглеждаше изоставена. Вятърът бе навял окапали листа пред входната врата, хризантемите й бяха почти изсъхнали, а вътре в градината имаше един паднал клон.

Надяваше се, че който и да купеше мястото, щеше да го харесва колкото нея.

Влезе в къщата и усети студен полъх. Оказа се, че прозорецът над кухненската мивка е открехнат. Докато го затваряше, реши, че Ви го е оставил отворен, когато е идвал да инсталира охранителната система. Затвори го и се качи горе да си вземе приспивателното.

Преди да се върне обратно, Мери се спря до плъзгащата се задна врата и погледна градината зад къщата. Басейнът беше покрит с пелена от листа, водата беше мътна. По-нататък в ливадата се виждаха вълните на пожълтялата трева…

Отсреща в къщата на Бела нещо проблесна.

Тя застана нащрек.

— Бъч, имаш ли нещо против да проверим какво е това?

— И дума да не става. Трябва да те върна у дома.

Тя отвори вратата.

— Мери, опасно е.

— И за Бела е така. Нищо не трябва да се движи в къщата й по това време на деня. Хайде.

— Можеш да й се обадиш от колата.

— Ще й се обадя оттук. — След малко тя затвори телефона и отново тръгна към вратата.

— Никъде няма да… Мери, спри! Господи, не ме карай да те метна на рамо и да те изнеса оттук.

— Само да си посмял да направиш нещо подобно, ще кажа на Рейдж, че си ме опипвал.

Очите на Бъч светнаха гневно.

— За бога, ти си проклета манипулаторка — също като него.

— Не точно като него, но се уча. Сега ще дойдеш ли с мен, или да тръгна сама?

Той изруга през зъби и стисна в ръката си пистолет.

— Не ми харесва тази работа.

— Отбелязвам си го. Слушай, само ще се уверим, че тя е добре. Няма да отнеме повече от десет минути.

Тръгнаха през ливадата. Бъч се оглеждаше напрегнато из полето. Наближиха къщата и тя видя, че остъклената задна врата се люлее на вятъра и стъклата отразяват последните лъчи на слънцето.

— Стой плътно до мен, разбра ли? — каза Бъч, когато излязоха на моравата.

Вратата отново се отвори рязко.

— О, по дяволите — измърмори той.

Бронзовата ключалка беше разбита, а няколко от стъклата бяха счупени.

Пристъпиха предпазливо вътре.

— О, боже мой! — прошепна Мери.

Столовете бяха съборени и разхвърляни из кухнята заедно с натрошени чинии и чаши, имаше и една счупена лампа. Върху пода се виждаха ивици от изгорено, както и от някакво черно вещество, приличащо на мастило.

Когато тя се наведе да разгледа мазните следи, Бъч каза:

— Не се допирай до това нещо. Това е кръв на лесър.

Тя затвори очи. Онези мъже от парка бяха хванали Бела.

— Спалнята й в мазето ли е? — попита той.

— Така ми каза.

Слязоха тичешком в мазето и намериха двойната врата, водеща към стаята й, широко отворена. Няколко от чекмеджетата на скрина бяха разхвърляни, изглежда някои от дрехите й бяха взети. В което изобщо нямаше смисъл.

Докато се качваха към кухнята, Бъч вдигна капака на мобилния си телефон.

— Ви? Имаме влизане с взлом. У Бела. — Огледа черните петна по един счупен стол. — Била се е храбро. Но мисля, че лесърите са я отвлекли.

Рейдж притискаше мобилния телефон между ухото и рамото си и в същото време обличаше кожените си дрехи.

— Ченге? Дай да говоря с Мери.

Чу се шумолене, после тя се обади:

— Ало? Рейдж?

— Здравей, мила, добре ли си?

— Да.

Гласът й трепереше силно, но какво облекчение беше само да го чуе.

— Идвам да те взема. — Грабна кобура и напъха крака в тежките си ботуши. — Слънцето тъкмо се скрива, така че веднага ще дойда.