Вечна любов

Тройният камшик беше древно и злокобно оръжие, но изборът на Тор бе мъдър. За да се смята ритуалът за успешен, братята не трябваше да спестят нищо на Рейдж. Не можеха нито да изберат по-леко оръжие, нито да го щадят при ударите. Да бъдат снизходителни, означаваше да накърнят традицията, да омаловажат разкаянието му и да намалят шансовете му за пречистване.

— Така да бъде — каза тя. — Отиди до стената, Рейдж, сине на Торчър.

Той изкачи стъпалата по две наведнъж. Когато премина през олтара, той погледна към свещения череп. Пламъците на свещите играеха по очните кухини и дългите кучешки зъби. Облегна гръб на студения черен мрамор и се залови здраво за прътите.

Скрайб Върджин се приближи до него. Ръкавът й се плъзна към лакътя и разкри ярка светлина, която имаше смътната форма на ръка. През него премина електрическо жужене и той усети как нещо се размести в тялото му, като че ли вътрешните му органи смениха местата си.

— Можете да започнете ритуала.

Братята застанаха в редица. Голите им тела излъчваха сила, лицата им бяха като изсечени от камък. Рот пое камшика от ръката на Фюри и пристъпи напред първи. Движението накара веригите да запеят сладко като птици.

— Братко — каза кралят тихо.

— Господарю.

Рейдж гледаше втренчено в стъклата на слънчевите очила, а Рот започна да върти камшика в широк кръг, за да увеличи силата на удара си. В началото монотонният звук от въртенето беше тих, постепенно се извиси до кресчендо и накрая оръжието се стрелна напред, прорязвайки въздуха. Веригите срещнаха гърдите на Рейдж, шиповете се забиха в плътта му и изтръгнаха въздуха от дробовете му. Той отпусна тежестта на тялото си върху прътите, но задържа главата си изправена. Зрението му се замъгли, после възвърна яснотата си.

Тор бе следващият. Ударът му спря дъха на Рейдж. Коленете му се огънаха, преди отново да поемат тежестта на тялото му. Следваха Вишъс и Фюри.

Всеки път той срещаше пълните с болка очи на братята си с надеждата да облекчи страданието им, но когато Фюри се обърна, вече не можеше да държи главата си изправена. Остави я да падне върху рамото му и видя кръвта, която се стичаше по гърдите и бедрата му и се събираше в локвичка на пода в краката му, отразявайки светлината на свещите. От вида на кръвта му се зави свят. Твърдо решен да остане прав, вдигна лактите си в такова положение, че тежестта на тялото му да се поддържа от ставите и костите, а не от мускулите му.

В последвалата пауза дочу смътно разгорещен спор. Премигна няколко пъти, преди очите му да успеят да се фокусират.

Фюри подаваше камшика на Зейдист, а той отстъпваше ужасено назад. Беше вдигнал високо стиснатите си в юмруци ръце. Пиърсингите на гърдите му проблясваха на светлината на свещите, когато си поемаше дълбоко дъх. Кожата му имаше цвета на мъглата — бе сива и неестествено лъскава.

Фюри заговори тихо и се опита да улови Зи за ръката. Той се обърна рязко, но Фюри не го пусна. Затанцуваха в някакво подобие на мрачен танц из залата. Белезите от камшик, които покриваха гърба на Зейдист, се движеха в такт с мускулите му.

Рейдж си помисли, че подобен подход няма да доведе до нищо. Зейдист, обзет от паника, се затваряше в себе си, подобно на притиснато до стената животно. Трябваше да има друг начин да се стигне до него.

Рейдж си пое дълбоко дъх и отвори уста. Но от нея не излезе нито звук. Опита отново.

— Зейдист… — Слабият му глас накара всички да погледнат към олтара. — Трябва да довършиш започнатото, Зи… Не мога… Няма да издържа още дълго.

— Не…

Фюри го прекъсна.

— Трябва…

— Не! Махнете се от мен! Оставете ме!

Зи се втурна към вратата, обаче Скрайб Върджин стигна първа до нея и му прегради пътя. Той спря пред мъничката фигура. Краката му трепереха, раменете му се тресяха. Тя му заговори тихо. Думите не достигаха до Рейдж достатъчно ясно, за да ги разбере през мъглата от болка.

Накрая Скрайб Върджин направи знак на Фюри и той й подаде оръжието. Тя хвана Зи за ръката и постави обвитата в кожа дръжка в ръката му. Посочи олтара, а Зи наведе глава. Но след миг, макар и със залитане, отиде до него.

Рейдж го погледна и едва не предложи някой друг да го замести. Черните очи на Зи бяха широко отворени, едва преглъщаше, адамовата му ябълка подскачаше нагоре и надолу — като че ли трудно сдържаше виковете, напиращи в гърлото му.

— Всичко е наред, братко — прошепна Рейдж. — Но трябва да довършиш започнатото. Сега.

Зи дишаше тежко и се олюляваше, потта капеше от челото му, влизаше в очите и се стичаше по белега му.

— Направи го.

— Братко — каза тихо Зи и вдигна камшика над рамото си.

Не го завъртя, за да увеличи силата на удара си. Вероятно не можеше да координира добре движенията си. Но беше силен и оръжието изсвистя, прорязвайки въздуха. Веригите и шиповете оставиха кървави следи по корема на Рейдж.

Коленете му се огънаха. Опита се да прехвърли тежестта на тялото си върху ръцете, само за да открие, че те също отказват да му служат. Падна на колене на пода и потопи длани в собствената си кръв.

Но поне беше свършило. Пое си дълбоко дъх, твърдо решен да не изгуби съзнание.