Вечна любов

— С робата ли искаш да останеш?

— Не, съблечи ме. Ако можеш да понесеш вида ми.

— Не се тревожи за това.

Развърза връвта и свали черната коприна. Искаше й се да крещи, като го гледаше как извива тялото си, за да й помогне, и стене от болка. Когато свършиха, от раните му отново потече кръв.

Красивите завивки ще бъдат съсипани, помисли си тя. Но пет пари не давам.

— Изгубил си много кръв. — Мери сгъна тежката роба.

— Знам. — Той затвори очи и отпусна глава върху възглавниците. През тялото му преминаха няколко конвулсии, които го разтърсиха толкова силно, че дори матракът под него заигра.

Тя хвърли робата във ваната и се върна в спалнята.

— Почистиха ли раните, преди да ги превържат?

— Не знам.

— Вероятно трябва да проверя.

— Дай ми един час. Дотогава кървенето ще спре. — Пое си дълбоко дъх и направи гримаса. — Мери… Трябваше да го направят.

— Какво? — Тя се наведе към него.

— Това. Аз не съм… — Отново пое дълбоко дъх и нададе стон. — Не изпитвай гняв към тях.

По дяволите. Как ли пък не.

— Мери — каза той твърдо, втренчил поглед в нея. — Аз не им дадох избор.

— Какво си направил?

— Вече всичко свърши. И ти не трябва да им се сърдиш. — Погледът му също се опитваше да я убеди.

Но тя можеше да изпитва каквото пожелае към онези копелета.

— Мери?

— Не се тревожи. — Тя го погали по бузата. Искаше й се да може да измие кръвта от лицето му. Но дори леката ласка го накара да трепне и тя отдръпна ръка. — Ще ми позволиш ли да ти донеса нещо?

— Просто ми говори. Почети ми…

До дисковете му бяха подредени и няколко нови книги. Взе втория том на Хари Потър и дръпна един стол до леглото. Отначало й бе трудно да се концентрира в текста, защото непрекъснато следеше дишането му, но накрая откри правилния ритъм. Както и той. Започна да диша по-бавно и спазмите престанаха.

Накрая заспа и тя затвори книгата. Челото му бе свъсено, устните — бледи и стиснати. Болката го измъчваше и в съня му и това не й даваше покой.

Мери усети как изминалите години се стопяват. Озова се отново в миналото.

Видя спалнята на майка си с жълтите стени. В ноздрите й отново нахлу мириса на дезинфектанти. И чу накъсаното й, отчаяно дишане.

Ето че пак се повтаря, помисли си тя. Друго легло. Друго страдание. Безпомощност.

Огледа се и погледът й се спря на „Мадоната с младенеца“ над шкафа. Тук картината бе просто произведение на изкуството, а не икона, част от достойна за музей колекция и предмет, който служи единствено за украса.

Така че нямаше защо да изпитва омраза към нея. Не изпитваше и страх.

Със статуята на Мадоната в стаята на майка й беше различно. Мери я ненавиждаше и в мига, в който тялото на Сиси Лус бе изнесено от дома й, парчето гипс се озова в гаража. На Мери не й стигна смелост да я строши, макар че й се искаше.

На следващата сутрин занесе статуетката в храма „Света Богородица“ и я остави там. Направи същото и с разпятието. Когато потегляше от паркинга пред църквата, ликуваше, че бе пратила Бог по дяволите. Триумфът, който я изпълваше, бе единственото позитивно чувство, което я бе завладявало от много дълго време. То обаче не бе траяло дълго. Когато се върна у дома си, виждаше единствено петното на стената, където бе висяло разпятието, и чистото петно на пода, където бе стояла статуетката.

След две години, на същия ден, в който бе оставила в църквата предметите, олицетворяващи вярата на майка й, лекарите й поставиха диагноза левкемия.

Логиката й подсказваше, че това не е наказание за изхвърлените реликви на майка й. Имаше триста шестдесет и пет дни в календара и можеше да научи за болестта във всеки един от тях, но пръстът на съдбата, като топче на рулетка, се бе спрял на въпросната дата. В сърцето си обаче понякога вярваше, че нищо не е случайно. Което я караше да мрази Бог дори още по-силно.

По дяволите… Той не бе намерил време да стори чудо за вярващата й майка, но бе решил да накаже нея заради греха й. Парадокс.

— Носиш ми облекчение — каза Рейдж.

Тя се откъсна от мислите си и отново се обърна към него. Хвана ръката му.

— Как си?

— По-добре. Гласът ти ме успокоява.

Същото беше и с мама, помисли си тя. Майка й също обичаше да й говори.

— Искаш ли нещо за пиене?

— За какво мислеше преди малко?

— За нищо.

Той затвори очи.

— Искаш ли да те измия? — предложи тя.

Той сви рамене. Мери отиде в банята и се върна с две хавлии — едната топла и влажна, а другата суха. Почисти лицето му и нежно изми кожата около превръзките.

— Имаш ли нещо против да ги сваля?

Той поклати отрицателно глава и тя отстрани бинтовете. И потрепери. Повдигна й се.

Беше бит с камшик. Това беше единственото обяснение за подобни белези.

— О… Рейдж. — Сълзите замъглиха очите й, но тя не им позволи да потекат. — Просто ще сменя превръзките. Раните са прекалено… пресни, за да ги мокря. Имаш ли…

— В банята. Високият шкаф вдясно от огледалото.