Вечна любов

— Не се опитвам — каза той провлечено, а в гласа му се долавяха нежни като коприна нотки.

— Какво? — Въпросът едва излезе от гърлото й.

— Да те уплаша. Ти си уплашена. — Кучешките му зъби бяха по-дълги от тези на Рейдж. — Мога да подуша страха ти, кукло. Той гъделичка носа ми като още незасъхнала боя.

Мери отстъпи назад, а той направи крачка напред.

— Хм… Миризмата ти ми харесва. Още от мига, в който те видях.

Тя заотстъпва по-бързо, протегнала ръка назад с надеждата да докосне леглото. Но вместо това се оплете в тежките завеси на един от прозорците.

Белязаният я притисна в ъгъла. Не беше така мускулест като Рейдж, но нямаше съмнение, че е смъртоносен. Студените му очи й казваха всичко, което трябваше да знае за способностите му да сее смърт.

Мери изруга, наведе глава и се предаде. Не можеше да направи нищо, за да му попречи да я нарани. Нито пък Рейдж в това състояние. По дяволите, не обичаше да бъде безпомощна, но понякога животът поставя хората и в подобни ситуации.

Вампирът се наведе към нея и тя се сви.

Той вдъхна мириса й дълбоко и издиша дълго и бавно.

— Иди си вземи душ, кукло. Нямах желание да му причиня болка и тази нощ, а оттогава нищо не се е променило. Нямам намерение да се отнеса зле и с теб. Ако нещо ти се случи, той ще страда много повече отсега.

Тя се отпусна, когато той се обърна. И го видя да трепва, докато гледа Рейдж.

— Как се казваш? — запита тя шепнешком.

Той повдигна едната си вежда, после продължи да гледа втренчено брат си.

— Аз съм злият, в случай че не си се досетила сама.

— Исках да чуя името ти.

— Всъщност злото ми идва отвътре. А името ми е Зейдист.

— Е… Приятно ми е да се запознаем, Зейдист.

— Колко си учтива! — присмя й се той.

— Добре, какво ще кажеш за това? Благодаря ти, че не уби нито него, нито мен. Това удовлетворява ли те?

Зейдист хвърли поглед през рамо. Клепачите му бяха като щори на прозорци, през които се процеждаше само студената нощ. С тази остригана едва ли не до кожа коса и белега беше като въплъщение на насилието, агресията и болката ведно. Но когато я погледна през пламъка на свещта, по лицето му пробяга топлота. Бе толкова трудно забележима, че се запита как въобще я е доловила.

— Ти си изключителна — каза той тихо. Вдигна ръка, преди да е успяла да отвори уста. — Хайде сега. Остави ме сам с него.

Без да каже и дума повече, Мери отиде в банята. Остана под душа толкова дълго, че кожата на пръстите й се набръчка, а парата във въздуха стана гъста като сметана. Излезе изпод струята, облече същите дрехи, защото не беше взела други със себе си и отвори тихо вратата към спалнята.

Зейдист седеше на леглото с хлътнали рамене, обгърнал с ръце тялото си. Беше се навел над спящия Рейдж толкова близо, колкото бе възможно, без да го докосва. Люлееше се напред-назад и тихо припяваше.

Гласът му се издигаше и спадаше, пропускаше октави, отново се извисяваше и отново се гмурваше в ниските тонове. Мелодията бе красива. Много красива. А Рейдж спеше отпуснат, почиваше в непознат досега покой.

Тя прекоси бързо стаята и излезе в коридора, оставяйки ги сами.

31.

Рейдж се събуди по някое време следобед на другия ден. Още преди да отвори очи, първото му желание беше да протегне ръка към Мери, но се въздържа. Не искаше да предизвика странното напрегнато жужене в тялото си. Не се чувстваше достатъчно силен да се бори с него.

Отвори очи и обърна глава. Тя спеше до него, легнала по корем. Още веднъж се бе погрижила за него в момент, когато имаше нужда. Не трепваше пред нищо, беше силна. Бе готова да се изправи дори срещу братята му.

Сърцето му се изпълни с любов. Чувството бе така всепоглъщащо, че го задушаваше.

Постави длан на гърдите си и напипа марлите. Много внимателно ги свали една по една. Раните изглеждаха добре. Бяха се затворили и вече не го боляха. До следващата сутрин щяха да останат само розови белези, а на по-следващата кожата щеше да е заздравяла напълно.

Замисли се за стреса, на който бе подложено тялото му напоследък. Преобразяването. Вълненията около Мери. Излагането на слънце. Боят с тройния камшик. Скоро щеше да му се наложи да пие и искаше да го направи, преди гладът да е станал непоносим.

Храненето бе нещо, към което подхождаше грижливо и педантично. Повечето от братята му проточваха периода на глад, докато можеха да издържат, просто защото не желаеха да създават подобен род интимност. Но не и той. Последното, от което имаше нужда, бе звярът да излезе на бял свят, зажаднял за кръв…

Чакай малко.

Пое си дълбоко дъх. Усещаше удивителна… празнота в себе си. Липсваше напрежението, което създаваше фон за всичките му други усещания. Както и неспокойната енергия. И изгарящите го импулси. Въпреки че лежеше до Мери.

Беше… сам в тялото си. Само той. Проклятието на Скрайб Върджин си бе отишло.

Но, разбира се, помисли си Рейдж. Беше си взела звяра обратно, за да може да премине през ритуала райт, без да претърпи преобразяване. Очевидно сега му даваше почивка, за да заздравеят раните му. Питаше се колко ли дълго ще продължи отдихът.