Вечна любов

Неочаквано въздухът в светилището бе прорязан от шум като от търкане на метал в метал. Рейдж не се замисли от какво може да е предизвикан. Цялото му внимание бе съсредоточено в това да потисне неприятното гадене.

Когато бе готов, запълзя на колене и ръце около олтара. Пое си дълбоко дъх, преди да тръгне по стъпалата. Вдигна поглед и видя, че братята отново са застанали в редица. Разтърка очи и изцапа лицето си с кръв.

Това вече не е част от ритуала, помисли си.

Всеки един от тях държеше черен кинжал в дясната си ръка. Рот подхвана песента, другите започнаха да му пригласят, гласовете им постепенно се извисиха и въздухът в светилището затрептя. Накрая стигнаха до кресчендо и рязко замлъкнаха.

И като един прокараха остриетата по гърдите си.

Раната на Зейдист беше най-дълбока.

30.

Мери беше в билярдната зала на долния етаж и слушаше Фриц, който й разказваше историята на къщата. Изведнъж догенът чу шум, който нейните уши не доловиха.

— Господарите се връщат.

Тя отиде до един от прозорците точно в мига, в който вътрешният двор се освети от фаровете на влизащия в него автомобил.

Кадилакът спря, вратите му се отвориха и братята слязоха. Качулките им бяха свалени и тя ги разпозна. Онзи, който имаше козя брадичка и татуировки на слепоочията. Мъжът с възхитителната коса. Белязаният с късо подстриганата коса, който вдъхваше ужас. Единственият, когото не беше виждала, беше мъжът с дългата черна коса и слънчевите очила.

Господи, израженията на лицата им бяха мрачни. Може би някой от тях бе пострадал.

Погледът й потърси Рейдж. Опита се да се пребори с надигащата се паника.

Всички се събраха до задната броня на джипа и в този момент някой излезе от малката сграда до портата и застана в рамката на вратата. Мери разпозна мъжа, който бе уловил футболната топка в коридора.

Едрите им тела бяха събрани в кръг и бе трудно да се каже какво правеха. Струваше й се обаче, че се опитват да вдигнат нещо тежко…

Нечия руса коса улови светлината.

Рейдж. В безсъзнание. Носеха неговото тяло към отворената врата.

Мери беше вън още преди да е осъзнала, че тича.

— Рейдж! Спрете! Чакайте! — Студеният въздух изпълни дробовете й. — Рейдж!

Като чу гласа й, той се обърна и й подаде немощно ръка. Мъжете спряха. Двама от тях изругаха.

— Рейдж! — Тя спря толкова рязко, че чакълът се разхвърча изпод краката й. — Какво… о… господи.

Лицето му бе изцапано с кръв, погледът му беше разфокусиран, което издаваше, че изпитва силна болка.

— Рейдж…

Той отвори уста. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.

Един от мъжете каза:

— По дяволите, вече можем да го занесем и в стаята му.

— Разбира се, че ще го занесете там! — извика Мери. — В битка ли беше ранен?

Никой не й отговори. Просто смениха посоката и пренесоха Рейдж през вестибюла и фоайето, после поеха нагоре по стълбите. Положиха го върху леглото и мъжът с козята брадичка приглади косата му назад.

— Братко, да ти дадем ли нещо, което да облекчи болката?

Гласът на Рейдж прозвуча неестествено.

— Нищо. Така е по-добре. Знаеш правилата. Мери… Къде е Мери?

Тя отиде до леглото и взе отпуснатата му ръка в своята. Притисна устни до кокалчетата на пръстите му и осъзна, че робата му е в перфектно състояние — не беше нито изцапана, нито разкъсана. Което означаваше, че не е бил с нея, когато е пострадал. Някой го беше облякъл след това.

Жестоката интуиция й подсказа да протегне ръка към кожения шнур, който опасваше кръста му. Разхлаби го и разтвори робата. Бе покрит с бинтове от ключиците до хълбоците. Кръвта бе избила през тях — шокиращо яркочервена.

Страхуваше се да погледне, но трябваше да знае. Подръпна нежно едно ъгълче и надникна.

— Мили боже. — Олюля се и един от братята я хвана. — Как се е случило това?

Отново никой не й отговори. Тя отблъсна онзи, който я държеше, и ги изгледа. Стояха неподвижни, втренчили погледи в Рейдж…

Болката им беше силна като неговата. Господи, нима биха могли…

Онзи с козята брадичка срещна погледа й. Да, те са били.

— Вие сте му причинили това — изсъска тя. — Вие!

— Да — отговори мъжът със слънчевите очила. — Но не е твоя работа.

— Копелета.

Рейдж издаде неясен звук, после прочисти гърлото си.

— Оставете ни.

— Ще дойдем по-късно да видим как си, Холивуд — каза красавецът с дългата многоцветна коса. — Имаш ли нужда от нещо?

— Имаш предвид друго, освен присаждане на кожа? — Рейдж се усмихна леко, размърда се и трепна от болка.

Тя загледа силните им гърбове, докато минаваха през вратата. Тези проклети… животни.

— Мери? — прошепна Рейдж. — Мери.

Тя се застави да си възвърне самообладанието. Гневът й към онези негодници нямаше с нищо да му помогне.

Сведе поглед към него, преглътна яростта си и каза:

— Ще ми позволиш ли да извикам онзи лекар, за когото ми говореше? Как му беше името?

— Не.

Искаше й се да го посъветва да се откаже от типичната за мъжете геройска поза. Но знаеше, че ще й се противопостави, а спорът бе последното, от което той имаше нужда в този момент.