Владетелят на Ада

— Слушам ви внимателно.

Гондорф бавно кимна.

— Делът ми беше десет процента от плячката. Това беше предварително уговорена работа с участието на вътрешен човек. Имам предвид, че ние предварително знаехме, че ударът ще бъде за няколко милиона. След като всичко свърши, се върнахме в Монтана с парите. Всички бяхме малко не на себе си, с толкова много пари. Прибрахме се с четири различни коли, във всяка имаше повече от милион. Карахме като костенурки по целия път на връщане. Когато стигнахме Монтана, шефът на операцията ми дава двайсет и пет бона и ми казва, че останалото го инвестирали на мое име в дивизията. В шибаната им дивизия. Очаквали от мен да окажа подкрепа и да се върна да се обучавам при тях. Били голяма работа. Щели сме да направим и други удари. А междувременно, що не бъда патриот за свободата? Патриотизъм за четиристотин бона? Как не, да ми цунат гъза. Сякаш съм умирал да се включа в библейската им пасмина.

— Този човек, организаторът, има ли име?

— Споразумяхме ли се?

— Може би. Каза ли ви организаторът как се канят да инвестират онези пари на ваше име?

— Не беше необходимо. Оръжия, експлозиви, муниции. Оборудване. Сиреч да ги използват за обучение, летни биваци, такива лайна.

— Току-що споменахте, че очаквали от вас да се върнете в обучението. Да не сте тренирали за обира?

— Да не се занасяте? То си беше чиста военна операция. Нито първата, нито последната. Бяха направили макети в естествена големина на камиона и на всичко останало. Прекарахме две седмици в шибаните им монтански планини. Тренировки по оцеляване и разучаване на бронираните коли до последния болт. Планът беше да направим четири или пет такива удара. Само че плячката беше толкова голяма, че всички страшно се възбудиха и искаха да се върнем в Монтана, да оставим плячката и да го отпразнуваме. Убийствата обаче не влизаха в плана.

— Убийствата? Какво искате да кажете? Колко души бяха убити?

— Бяха, такова… четирима.

— Вие сте ограбили бронирана кола на компанията „Пасифик“ — обади се Файърстоун.

— Значи сте чули за това, а?

— Ние сме на страната на закона, Ърни. Как можем да пропуснем обир на бронирана кола, възлизащ на четири милиона долара? Това беше на първите страници на вестниците. При това с четирима убити.

— Те не успяха да открият нищо. Преди обед вече бяхме напуснали щата. Само че ако сега направят повторна проверка на онези отпечатъци, с мен е свършено.

— Не е лъжа.

— Онези отпечатъци не ми излизат от ума още от обира. И снощи излизам, напивам се до козирката и накрая блъскам едно дърво в градския парк. Не си спомням нищо до момента, когато се събудих в изтрезвителното. Пръстите ми още бяха черни от мастилото. Господи, сърцето ми направо спря!

— И това стана тази сутрин?

Гондорф кимна.

— Не сте си губили времето.

— Реших, че ако ви се обадя, ще е по-добре, отколкото вие да ме намерите.

— Разумна мисъл.

— Гледах по новините Вейл. Много им се е наточил на милициите.

— Познавате ли генерал Енгстрьом?

— Срещал съм го. Говори много. Мисли си, че той е написал Библията.

— Чувала съм това.

— И така… госпожице Парвър, можете ли да направите нещо за мен?

— Зависи от онова, което вие ще направите за мен.

— Мога да разоблича цялата им банда.

— Ще ви се наложи да давате показания пред съда, ако успеем да докараме делото дотам. Съгласни ли сте да се изправите пред съда?

— Че защо не, по дяволите? Така съм затънал, че нямам какво да губя. В мига, в който духнах, вече са ме сложили в списъка си. Нали знаят, че съм бесен, дето ме прецакаха така мръсно с дела ми.

— Какво стана с четирите милиона?

— Нямам представа. Искам да кажа, не съм от тези, на които докладват тия неща.

— Когато се прибрахте след обира в Монтана, какво стана с парите?

— Прибрахме се направо във форта. Събрахме се там, отнесохме плячката в една от сградите, а оттам ни закараха в столовата да хапнем. Тогава ми дадоха двайсет и петте бона.

— И вие повече не видяхте парите?

— Не.

— Кой още беше там, когато доставихте плячката?

— Трима в колата. Организаторът и още двама.

— Познавате ли ги? Можете ли да ги идентифицирате?

Гондорф кимна.

— Енгстрьом беше ли там?

— Не.

— Някакви големи клечки? Висши офицери от дивизията?

— Не знам, не чух, не видях. Получавам амнезия, докато не се споразумеем, госпожице.

— Какво правите в Демойн, Ърни? На седемстотин мили от Монтана?

— Скривам си следите. Карах два дни, дремвах по-малко в някоя отбивка. Когато дойдох, реших, че мога да отдъхна. Настаних се в един мотел, излязох, пийнах, потърсих си дружка. И сигурно съм прехвърлил мярката, без да се усетя.

— Защо бягате?