Владетелят на Ада

— Предлагам ви следното, господин ФБР: аз ви завеждам до Илайджа, а после вие ме завеждате на обяд.

— Звучи ми достатъчно честно.

Излязоха от сградата на съда и се качиха в колата. Тя му показваше къде да кара.

— Завийте тук — каза му тя, сочейки към един арковиден вход.

— Но това е гробището! — възкликна Харис.

— Аха. Минете отдясно, ето там.

Пътят криволичеше между одеяло от зелена трева и дъбове, покрай елегантни гробници, обкичени с мраморни ангели и кръстове.

— Спрете тук — каза тя накрая.

Слязоха от колата и тя го поведе през широката поляна до един голям надгробен камък. Отгоре с красиви букви пишеше „Уелс“, а отдолу бяха имената на Джеремая и Едит, и двамата починали в края на седемдесетте. До големия монумент имаше един по-малък.

Илайджа Уелс

Любим син на Франк и Мери.

Роден на 12 март 1962.

Повикан обратно в скута на Господ на 14 март 1962.

Почивай в мир, наш мъничък ангеле.

Илайджа Уелс бе починал два дни, след като се бе родил.

31.

Чикаго, 2 часът и 42 минути следобед, централно стандартно време

Вейл обичаше да казва, че всичко необходимо да се спечели дело по РИКО е половин дузина добри адвокати, къртовска работа, безсъние и мъничко късмет. В делото по Светилището този мъничко късмет изскочи буквално от нищото. Той започна, когато Наоми отговори на едно телефонно обаждане в офиса на специалния отряд.

— Обажда се агент от ФБР Алан Бъргър от офиса на Бюрото в Демойн. — Гласът бе на стара кримка. — Мога ли да говоря с господин Вейл, моля?

— Съжалявам, агент Бъргър, в момента той отсъства. Тук е Наоми Чанс, аз съм заместник-директор на специалната група. Мога ли да ви помогна?

— Вие ми кажете. Тук имам някаква откачалка, която се втурна в офиса ми преди половин час и настоява да се срещне с Мартин Вейл. Не иска да говори нито с мен, нито с който и да е от офиса ни, но казва, че ако Вейл търси информация за Светилището, той е точният човек.

— Кой е той?

— Казва се Ърнест Гондорф. От Канзас Сити. Може да е поредният балон, госпожице Чанс. Момъкът е прекарал нощта в местното изтрезвително. Блъснал колата си в едно дърво в градския парк. Кара нов „Файърбърд“ с монтанска регистрация, отседнал е в един скъп мотел и е имал четири бона в портфейла, когато са го прибрали след катастрофата.

— Интересно. Ще разговаря ли с някого от нас по телефона?

— Казва, че иска да говори с Вейл на четири очи. Поканих го да ни освободи от присъствието си, но не иска и да чуе. Явно е изплашен, и то доста, но се пише корав.

— Изплашен?

— Казва, че иска защита. И че онзи Енгстрьом бил пуснал награда за главата му.

— Ще изчакате ли минутка, Алан? — И тя го включи на изчакване. В офиса бяха само Парвър и Файърстоун. Тя им обясни ситуацията.

— Какво ще кажеш, Сам? Искаш ли да изиграеш ролята на Вейл и да чуеш този момък?

— Разбира се.

Наоми се върна към Бъргър и попита:

— Наблизо ли е?

— Точно срещу мен.

— Кажете му, че ще говори с Вейл.

— Значи бързо-бързо се е върнал, а?

— Разбира се.

Бъргър приглушено се изкикоти. Тя връчи слушалката на Сам.

— Здравейте — произнесе гласът от другата страна.

— Мартин Вейл слуша. Искали сте да разговаряме?

— Не по телефона. Лично.

— Вижте… как ви беше името?

— Гондорф. Ърни Гондорф. Казвам ви, че мога да ви изпея много неща за Енгстрьом и Светилището, но имам нужда от защита. Нали разбирате какво имам предвид?

— Демойн е доста далеч оттук, господин Гондорф. Бихте ли дали някаква, макар и приблизителна представа за какво става дума?

— Само елате и ме вземете, става ли? Няма да ви губя времето. Точка.

Секунда по-късно отново се обади Бъргър.

— Той остави слушалката.

— Не можете ли да му окажете някакво въздействие?

— Абсолютно никакво. Излязъл е от изтрезвителното, взел си е колата и веднага дойде при нас.

— И не иска да си тръгне?

— Не. И казва, че ако го принудим да си тръгне, ние ще сме виновни за смъртта му.

Файърстоун захлупи слушалката с длан.

— Какво мислиш, Наоми? Този момък не иска и да чуе да напусне офиса на Бюрото. Казва, че ако си тръгне, ще го убият.

— Уф. — Тя се облегна на стола и направи гримаса. — Е, самолетът не е зает. Какво имаме да губим?

— Господин Бъргър, ще дойдем при вас. След два часа пристигаме. Мислите ли, че ще се оправите с него дотогава?

— Нямам избор. Но ще побързате, нали? — изръмжа Бъргър. — Седнал е на бюрото ми и си тананика разни кънтрита, а изобщо няма музикален слух.

— Веднага тръгваме.

Демойн, 5 часът и 13 минути следобед, централно стандартно време

Ърни Гондорф беше як жилест мъжага, с развалени зъби зад подобие на усмивка, и късо подстригана коса. Носеше вълнена риза на райета, тъмнозелени кадифени панталони и скъпи ботуши. Присвитите му очи се стрелкаха из малкото помещение за разпит. Бъргър, който го въведе там, се присъедини към Парвър и Файърстоун в залата за наблюдение.