Владетелят на Ада

Бъргър беше набит здрав мъж с вече сивееща коса, подстригана късо, и наченки на бирено коремче. Беше облечен в изгладена бяла риза, зелена вратовръзка и тъмносини панталони. Гласът му проехтя като каменотрошачка.

— Ваш е.

Гондорф се огледа в огледалото. Лицето му беше само на няколко сантиметра от това на Шана Парвър — разделяше ги само специалното стъкло.

— Уф — възкликна Парвър. — Този човек не е ли чувал, че има четки за зъби?

— Не се приближавайте прекалено близо — предупреди я Бъргър. — Външният вид се придружава и от съответния аромат.

Парвър беше облечена по възможно най-консервативния начин: тъмносин костюм и виненочервена блуза. Дългата й гарвановочерна коса беше опъната назад в стегнат кок. Носеше очила вместо обичайните контактни лещи. Но въпреки това си оставаше все така умопомрачително красива. Файърстоун беше облечен както винаги, в кожено спортно сако, тъмнозелена вълнена риза и свръхмодерни черни каубойски ботуши. Изглеждаше повече като Джон Уейн, отколкото като Мартин Вейл.

Гондорф седна до масата — цялата в белези от гасените по нея цигари — и качи крака върху плота.

— Красиво — каза тя. — Направо е вълшебен.

— Блъснете му краката от масата, когато влезете — посъветва я Бъргър. — Така ще разбере кой от вас двамата е шефът.

— Ще го имам предвид — каза тя.

— Имате ли нещо против, ако гледам оттук? — попита Бъргър. — Взе да ми става интересен този тип.

— Нищо — каза тя. — Този видеорекордер зареден ли е?

— Винаги е зареден — увери я той.

— Ще имате ли нещо против, ако заснема интервюто?

— Не трябва ли първо да питате него?

— Ако откаже, изключете го.

— Разбрано.

Парвър и Файърстоун влязоха в стаичката. Файърстоун застана до стената, освобождавайки място за Парвър.

— Господин Гондорф, аз съм Шана Парвър, заместник генерален прокурор на САЩ. Това е съдия-изпълнителят Сам Файърстоун. Моля, свалете си краката от масата.

— Къде е Вейл? Казах му, че ще разговарям само с него.

— Упълномощена съм да говоря от негово име. А сега свалете краката си от масата и да започваме.

— Искам да видя Вейл.

Тя блъсна краката му от масата.

— Слушайте, Гондорф, прелетяхме толкова път дотук по ваша молба. Нали искате да ви помогнем? Тогава спрете да се държите като идиот и започнете да говорите или си тръгваме, а вие изхвърчате навън, а там вече могат да ви пръснат черепа, щом толкова не ви е грижа за него.

— Чакай бе, чакай — завика панически той.

— Записваме това интервю на видео. Сигурна съм, че нямате нищо против.

— Ами аз…

— Ще започнем с името ви, адреса, възрастта, знаете как е редът, сигурна съм.

— Никога досега не съм бил арестуван, всичко това е ново за мен. Искам да кажа, не съм престъпник, да знаете. Веднъж само се натрясках, но нищо повече.

— Откъде сте, Ърни? Мога ли да ви казвам Ърни?

— Всички ми викат така.

— И така, ние сме тук. Разкажете ни малко за себе си и после ни кажете за какво ни извикахте.

Той сви рамене и завъртя глава.

— Вие сте онези, които се интересуват от милициите, нали?

— Възможно е — отвърна тя. — Нека да чуем какво имате да кажете.

— Казвам се Ърни Гондорф. На тридесет и седем години съм. Карах стари отремонтирани автомобили, две години, обикалях цялата южна част на страната. Уинстън — Сейлъм, Дейтона, Атланта. Всичко беше наред, докато един ден не ми гръмна двигателят и се завъртях на шосе 500 до Дейтона. Гари Бърел беше точно зад мен, заби се в задницата ми, блъсна се в предпазната ограда и автомобилът му се претърколи през половината щат, та чак до моргата. Всички казаха, че съм бил изгубил контрола над управлението, че било моя вина и все в тоя дух. Загубих си работата, загубих си колата, и оттогава вече не съм онзи веселяк, който бях.

— Кога беше това?

— Преди две години.

— Тук в града ли живеете, Ърни?

— Аха. Но инак обикалям много.

— С какво се занимавате сега?

Гондорф се приведе над масата.

— Никога не съм бил в армията, нито съм бил арестуван — произнесе той със смъртно сериозен глас.

— Това ли ви е кариерата?

— Искам да кажа, че отпечатъците от пръстите ми ги няма никъде, или поне беше така до снощи.

Парвър се втренчи в него, но не коментира думите му. Знаеше кога е най-подходящият момент да се намеси.

— Искам да кажа — повтори Гондорф, — че до снощи никъде не са ми вземали отпечатъци. Нито пък са ми записвали името.

— Но полицаите снощи ви взеха отпечатъци, нали?

— Да, направиха го. Снощи, когато ме окафезиха.

— Когато правеха доклада за произшествието ли?

— Да.

— И така, вие твърдите — ако греша някъде, поправете ме — че някъде в миналото сте оставили отпечатъци от пръсти, където не е трябвало да го правите, така ли?

— Не тук.

— Добре, къде тогава?

— В Сиатъл.

— Във Вашингтон ли? Онзи Сиатъл?

— Аз знам само един.

— Има и друг Сиатъл, в Мейн.

— О, не знаех.

— Значи са открили отпечатъците ви в Сиатъл, Вашингтон.

— Но не са свързани с името ми. Открили са няколко отпечатъци, нали разбирате, но нямат представа чии са.

— И?

— Снощи ме лепнаха за това произшествие, фотографираха ме и ми взеха отпечатъци от пръстите. Ако сега направят проверка в Сиатъл, ще ги сверят и ще ми го нахлузят и за онзи случай.

— Какъв онзи случай?