Владетелят на Ада

— Онзи случай в Сиатъл.

— И какъв беше онзи случай, Ърни?

— Вижте, преди да продължим… искам да кажа, ако ви кажа, каквото знам, искам имунитет.

— Имунитет срещу какво?

— Срещу онова събитие.

— Как мога да го направя, Ърни? Нямам никаква представа за какво става дума.

— Ако ви интересува движението на милициите, аз съм точно този, който ви трябва.

— Добре. Ако ни кажете нещо действително от полза, ще се радвам да се споразумеем за някои неща. Можете да разчитате на думата ми. Сам Файърстоун е съдия-изпълнител. Той ще ви охранява.

Гондорф вдигна нервно рамене, огледа се и избърса устата си с ръка.

— Звучи ми доста мъгляво.

— Вие сте този, който звучи мъгляво, Ърни.

— Искам да ме вкарате в програмата за защита на свидетелите.

— Това струва много скъпо.

— Историята ми също.

— Вижте, Ърни, на мен ми се струва, че искате да ме убедите, че имате нещо ценно за казване, само за да можете да отървете въжето заради нещо друго.

— Господи, вие обърнахте нещата с главата надолу!

— Както вече ви казах, това е най-многото, което мога да ви обещая, докато не науча повече.

— Ами… може би… може би е честно. Може би.

— Ърни, никой не може да вземе нещо, без да даде нещо в замяна. Така стоят нещата.

— Значи аз давам, а вие вземате, хе-хе!

Парвър не му отговори. Само го гледаше и мълчеше.

— Е какво пък, по дяволите. — Гондорф отново повдигна рамене. — Искам просто да разберете, че това нещо може да ме убие.

Парвър мълчаливо чакаше.

— Искам да кажа, че няма и съмнение за това, разбирате ли? Само фактът, че съм тук и говоря, е достатъчен, за да ми пръснат черепа.

— Впечатлена съм от този факт. Можем ли най-сетне да говорим за това ваше събитие?

— Беше въоръжен грабеж.

— Въоръжен грабеж? Какво сте ограбили? Да не е бил някой магазин за алкохолни напитки? И после цяла нощ сте пирували, така ли?

Гондорф се огледа и отново понижи глас.

— Бронирана кола. Ударът беше повече от четири милиона.

Парвър беше зашеметена.

— О! Добре… значи въоръжен грабеж, така ли?

— Има и по-лошо.

— Колко по-лошо?

— Един пазач беше прострелян.

— Колко лошо?

— Най-лошото — Гондорф отново завъртя глава из стаята. — Това ме прави нещо като съучастник или нещо такова, нали?

— Нещо такова. Предполагам, че не вие сте натиснали спусъка?

Гондорф трескаво завъртя глава.

— Аз съм крадец. Не съм убивал никого.

— Кога беше това?

— Преди два месеца.

— Сега нека повторя онова, което разбрах от вас до този момент. Преди два месеца вие сте били замесен в нападение и обир на брониран автомобил, превозващ четири милиона долара, в Сиатъл, Вашингтон, при който един от извършителите е убил пазач. А вие сте оставили някакви отпечатъци. Така ли е?

Гондорф нервно кимна.

— Всички носехме найлонови ръкавици — дето ги носят докторите — и аз разпрах моята. Някъде съм я закачил и тя се разпрала, но отначало не го разбрах, а когато се усетих, вече беше прекалено късно да се връщам и да изтривам отпечатъците си. Аз, такова, разсъдих, че ги няма никъде регистрирани, така че няма за какво да се тревожа.

— А сега вече сте регистриран и имате за какво да се тревожите, така ли?

— Да.

— Защо ми разказвате всичко това, Ърни?

Гондорф за пореден път обърса устата си. По челото му избиха ситни капчици пот.

— Лишиха ме от дяла ми — каза накрая той.

— Как стана това?

— Прецакаха ме.

— Кои?

— Хората, с които го направихме. Бяхме се уговорили за десет процента на човек. Четиристотин хиляди долара, както и да го погледнеш. Хвърлиха ми само двайсет и пет бона, а останалото го инвестирали на мое име. Двадесет и пет кирливи бона за работа на стойност четири милиона.

— Колко други бяха замесени?

— Пет. Петима с човека, който го замисли. Той не участваше, той, такова… само го организира.

— Работили ли сте с някого от тези хора и по-рано?

— Само с един. Той ме включи в тази работа.

— Значи сте участвали и в друг въоръжен грабеж?

Гондорф кимна.

— Първият беше в Модесто. В Калифорния.

— Знам къде е.

— Мислех си да не би да има и някое друго Модесто.

— Доколкото ми е известно, няма.

— Там не беше чак толкова голям удар. Двеста и петдесет бона. Не си струваше труда.

— Какво правихте вие? Каква ви беше работата?

— Аз бях шофьорът. Аз съм страхотен шофьор.

— Снощи не сте били такъв.

— Браво, право куме, та в очи. Едно на нула за вас — изсмя се Гондорф.

— И така, вие искате да издадете тези петима души в замяна на сделка?

— Има и още нещо.

— Какво по-точно?

— Казах ви. Искам да ме включите в програмата за защита на свидетелите.

Парвър го изгледа за момент.

— Това е малко по-трудно, отколкото…

— Вие не разбирате, госпожице Парвър — прекъсна я Гондорф. На лицето му беше изписан искрен страх. — Аз съм вече отписан само с присъствието си тук, в офиса на ФБР. Трябва да ме скриете. Тези хора са навсякъде. На-вся-къ-де. Някой от тях може да стои от другата страна на вратата в този момент.

— Но кои са все пак тези хора, Ърни?

— Вие се интересувате от милициите, нали така?

— Вие сте осъществили обир на бронирана кола с членове на милицията?

— Шшшшшшт! Тихо!

— Коя милиция?

— Да сте чували някога за дивизията „Захария“? Наричат се Светилището на Бога? А? Те ви интересуват, нали? Видях го по WWN.