Владетелят на Ада

— Те са на месечен бивак. Обикновено се събират в петък и заминават в неделя. Започнаха да се събират преди два дни. Ако в понеделник не си отидат по домовете, вече става страшно.

— А Енгстрьом го знае — каза Джеймс.

— Има си хас!

Пенингтън отвори една кутия върху бюрото си и извади две кубински пури. Отряза краищата и на двете, връчи едната на Джеймс и ги запали със златна запалка „Зипо“ специална изработка. Седнаха на дивана.

— Ако Енгстрьом планира да остане така — продължи Пенингтън, — нещата стават зловещи. Те могат да изпращат терористични отреди нощем, да всяват хаос и след няколко дни да си ги прибират.

— Имаш ли някакви законови положения, които да ти развързват ръцете срещу тях?

— Вейл работи върху това. Вече е свършил доста работа, а пое задачата едва преди три седмици.

— Това случай по РИКО ли е?

— Да. Но може да ни отнеме и месеци.

Джеймс изпусна дим от пурата си, втренчи се в очите на Пенингтън и каза:

— Какво си намислил, Лари?

— Какво мислиш, че ще ни струва да ги елиминираме?

— Много жертви и от двете страни, ако те са наистина толкова добре подготвени, както си мисля.

— Какво ще кажеш за блокада?

— Пфу! — изрази отвращението си Джеймс. — Продължителна и отегчителна обсада, свързана с ангажирането на голям брой бойни части. Ще ни струва цяло състояние.

— Това е като рак, Джеси. Един голям тумор там пуска своите метастази, докато през това време данъкоплатците броят похарчените долари. — Той се поколеба, после добави: — Какво ще кажеш за превантивен удар?

— Мислиш да използваш армията ли?

Пенингтън не отговори. Само пафна с пурата си и издуха пушека към тавана.

— Не можеш да го направиш, Лари.

— От една година използваме армията на южната ни граница.

— Срещу нелегални мексикански емигранти. Ония момчета в Монтана са американски поданици.

— Ако предположим, че обявят война на Съединените щати?

— Аз съм военен човек, Лари. Не мога да взема решение по въпроса. Какво казва генералният прокурор?

— Не съм обсъждал проблема с никого, освен с теб. Ако предположим, че атакуват първи? Там имаме два хеликоптера „Найтхоук“. Ако решат да свалят единия?

— Направо ще ми се вдигне кръвното. Но не знам дали това няма да е провокация, която да предизвика нападение върху неколкостотин американски граждани. Мислил ли си за обществената реакция?

— Разбира се. Не знам как ще изплувам, ако започнат да създават неприятности.

— Не съм специалист и в тази област. Мисля, че трябва да поговориш с някоя от онези новоизлюпени фирми за пъблик рилейшънс в Ню Йорк.

— Говоря с теб, Джеси. Искам да ми направиш услуга.

— Разбира се.

— Разработи ми план за атака, оценка на загубите в жива сила, знаеш си работата. Просто за да знам какви са ми вариантите. Разбира се, това си остава само между мен и теб.

— Между теб и мен.

Пенингтън кимна.

— Ще трябва да се консултирам с някои от хората си. Със Страйкър, шефа на рейнджърите, Джо Рингер от специалните части и с Норис от тиловото обезпечение.

— Кажи им, че това е учение на карта. Дай му максимална секретност. Те работят за теб, Джеси.

— Те работят за теб, господин президент. Ти си техният главнокомандващ. Колко скоро го искаш готово?

— Днес е четвъртък. Как ти звучи неделя?

Олбъни, Джорджия, четвъртък, 11 часът и 46 минути, източно стандартно време

— Просто ми казвайте Лаверн — изрече тя с широка усмивка. Беше розовобузеста, палуваща жена около четиридесетте и изобщо не се впечатли от документите му за самоличност от ФБР. Казваше се Бъди Харис и бе прелетял до Олбъни от Атланта.

— Добре, аз съм Бъди, Лаверн. Можете ли да ми помогнете?

— С огромно удоволствие — каза тя — Тук ли ще прекарате нощта? Мога да ви заведа в най-добрата бира-скара в Южна Джорджия.

— Съжалявам, трябва да хвана самолета в два.

— Тогава един обяд?

— Ами… да, може.

— Добре, агент Харис, какво искате да научите?

— Търся свидетелството за раждане на един човек на име Илайджа Уелс. Просто искам да му хвърля едно око.

Тя беше искрено изненадана, после вдигна рамене.

— Няма проблеми.

Върна се след минута или две с една дебела книга, прелисти я, намери регистъра, извъртя книгата към агента и почука с пръст по страницата.

„Илайджа Джон Уелс, дата на раждане 12 март 1962 година. Родители: Франк и Хелън Уелс. Роден в местната болница.“

— Отдавна ли живеете в Олбъни, Лаверн?

— Откакто се помня. Започнах работа в деня, в който завърших колежа. Известно време работих и в офиса на шерифа. Страааашна скука. Прехвърлих се оттам в Архивите преди година. Страааааашна скука.

— Случайно да познавате Франк и Хелън Уелс?

— Разбира се. Живеят на Оук Стрийт.

— Познавате ли децата им?

— Ама разбира се. Познавам ги още от деня, в който са родени.

— Тук ли са сега?

— Хейзъл отиде в Атланта, след като се дипломира. Франк Младши работи с баща си в една дърводелница.

— А Илайджа? И той ли е тук?

Тя го изгледа с любопитство.

— Мога да ви кажа точно къде е в този момент.

— Настина ли?

— Аха. Там си е от над тридесет години.

— Тук в града?

Тя кимна.