Владетелят на Ада

— Да, разбира се — каза нервно шофьорът, дълга и кльощава карикатура на човек. — Не съм превишавал скоростта. — Той подаде шофьорската си книжка и регистрацията на войника, който ги освети с фенерчето си.

— Казвате се Джесъпс, така ли?

— Да, сър.

— Според регистрацията автомобилът ви е собственост на Светилището.

— Точно така.

Ейкън пристъпи до войника и показа документите си на Джесъпс.

— Аз съм агент Ейкън от Федералното бюро за разследване. Бихте ли слезли от автомобила, ако обичате?

— Какво съм направил?

— Все още нищо — отвърна хладно Ейкън.

Джесъпс се измъкна от автомобила, пъхна ръце в джобовете на якето си и затропа с крака по пътя. Очевидно беше изплашен до смърт. Дъхът му излизаше от устата на къдрава пара.

— Как така управлявате такава машина, господин Джесъпс? — попита Ейкън. — Каква ви е работата в Яхве?

— Аз съм шофьор — отвърна върлинестият мъж.

— Шофьор, ха! Защо не влезем в колата ми за минутка, вместо да мръзнем на тоя студ?

Той дръпна единия от войниците настрана и каза:

— Може да се наложи да задържим този автомобил.

— Искате да го проверим за оръжия ли?

— Не. Просто нека си постои така засега. — Той взе шофьорската книжка и регистрационните документи, след което обискира Джесъпс за оръжие и го поведе към колата на ФБР. Сложиха го да седне отзад, докато двамата с Демей седнаха отпред.

— И така, вие сте Мордохай Джесъпс, нали? — попита Ейкън.

— Аха.

— И кого возите в този автомобил? — попита Демей.

Джесъпс не отговори веднага.

— Да не возите Енгстрьом? — попита Ейкън.

— Н-н-н-е, сър.

— Тогава кого?

Мордохай се поколеба, после каза:

— Брат Авраам.

Ейкън и Демей се спогледаха, но се опитаха да прикрият изненадата си.

— Вие возите Авраам?

Мордохай кимна.

— Къде е той сега?

Мордохай се размърда неловко на задната седалка и изтри уста с ръка.

— Там — каза накрая той, кимайки към Яхве.

— Защо не го открихме, когато претърсихме форта?

— Той… такова… не беше там.

— А къде? — настъпи го Демей.

— Горе в планината.

— Искате да кажете в планината Джеймс? — попита Ейкън.

— Да, сър.

— Къде точно в планината? — попита Ейкън.

— В-в-ви-жте, момчета, не мога да говоря за това. Ще загазя.

— Ти и без това вече си го загазил — каза Ейкън. — На твоя шеф като нищо ще му лепнат присъда за държавна измяна.

— Измяна!

— Всеки път, когато си отвори устата, той подбужда към бунтове срещу правителството — каза Демей. — Проповядва тероризъм и убийства.

— Ама той е страшно религиозен.

— Той е по-луд и от едноок бухал — каза Ейкън. — Откъде си, звучиш ми малко южняшки, Мордохай — нали нямаш нищо против да ти викам Мордохай?

— О, не, сър. От Джорджия съм.

— Да не ме бъзикаш нещо? Щото и аз съм оттам. Откъде по-точно?

— Едно малко градче, Енигма, точно до Тифтън.

— Ти да не си биеш майтап с мен? Аз съм от остров Сейнт Саймънс. Знаеш ли го къде е?

— О, да! Хубаво място.

— Е, беше, преди лешоядите да го връхлетят, да осекат дърветата и да го застелят целия с бетон. Сега съм в Савана.

— И така, разкажи ни за брат Авраам, Мордохай — каза Демей.

— Спомняте ли си онзи евангелист, брат Трансгресор?

— Не мога да кажа, че си го спомням — каза Ейкън.

— Нещо май ми проблясва — каза Демей. — Дето си играеше със змии, нали? Слепец.

Мордохай кимна.

— Точно така. Авраам е брат Трансгресор.

— Сляп ли е? — попита Ейкън.

— Да, сър. Затова го возя. Бяхме партньори. Нещата ни вървяха добре. Искам да кажа, бяхме в Небраска, оттам потеглихме към Оклахома, събирахме по неколкостотин души на вечер. В Омаха не можеха да се съберат под палатката. Събирахме по няколко хиляди долара. Аз карах и уреждах бизнеса, а той се занимаваше с проповедите.

— И какво стана?

— Дяволската му милиция ни се изтърси на главата една вечер и му направи предложение. Той винаги беше малко потаен. Например не даваше на никого да го снима. Ненавиждаше пресата. Не знам защо. Ако беше започнал да дава интервюта, щеше да стане най-великият. След нас щяха да се влачат по десетина фургона с хора от телевизиите.

— Как така Светилището прояви интерес към него? — попита Ейкън.

— Онази нощ, когато дойдоха да го видят, той изнесе страхотна служба. Каза да се борели срещу правителството — не искам да ви обидя, — да не плащат данъците и така нататък.

— Кой дойде тогава? Енгстрьом ли?

— Не, сър, бяха двама плюс сержантът, който ги караше.

— Истински сержант ли?

— От милицията.

— Кои бяха другите двама?

— Полковник Шрак, казват му Черния Боби. И някакъв бизнесмен, който имал радиостанция, но не мога да си спомня името му. Не съм го виждал оттогава. Направиха прекалено добра оферта на брат Т, за да я откаже.

— Каква оферта?

— Пари. Хубаво място за живеене. Голяма публика. И те, такова… — Мордохай спря и отново избърса устата си.

— Какво?

— Те, такова, не обърнаха никакво внимание на слабостта му.

— Каква слабост?

— Той обича госпожици. Млади госпожици.

— Колко млади?

— Нали знаете, четиринадесет-петнадесетгодишни.

— Господи! — възкликна Демей.

— Дето бягат от домовете си. Той ги миропомазва и после те го следват.