Владетелят на Ада

— Разполагат също така със счетоводители, управители и касиери — допълни Флахърти. — Имам предвид, че не можеш да влезеш в някоя малка банка в Монтана и да депозираш триста бона, без да предизвикаш удивление. Трите екипа са задигнали почти един милион.

— Точно така.

— Така че…

— Така че може би правят депозитите в пирамиди.

— Какво означава това?

— През седемдесетте и осемдесетте на някой банки в Маями им се е налагало да перат пари от наркотици. Става дума за големи суми. Милиони долари. Целта е била да не привличат вниманието на Службата по контрол на данъците и приходите, която изисква банката да докладва всеки паричен депозит, надхвърлящ десет хиляди долара, така че са измислили пирамидалната схема. Идеята е следната: тези милиони се придвижват през банките им на парчета, по-малки от десет хиляди долара. Изградили са си огромен брой фиктивни сметки. Една компютърна програма автоматично разпределя депозитите по тези сметки всеки път, когато се внасят големи суми.

— Това ми е малко като в мъгла — каза Флахърти.

— Добре, представи си, че имаш някаква компания, да я наречем компанията XYZ, за по просто. Та XYZ депозира сто хиляди долара в брой по сметката си, но компютърът веднага разпределя тази сума в единадесет други сметки, така че вместо да показва една сметка с голям депозит, те имат единадесет сметки с девет хиляди и някъде отгоре във всяка. Банките вземат от тридесет до четиридесет процента за извършването на депозитите. Това е цената за прането. След това XYZ си изтегля малките депозити и парите са изпрани.

— Тогава как работи Светилището? Тия юнаци влизат в малки банки с големите торби пари на рамо ли?

— Да предположим, че главният счетоводител на централната банка в Хелена е техният главен вътрешен човек. Веднъж месечно той прави обиколка из клоновете и ревизира банките. Крадците идват един по един и носят, да кажем, по сто хиляди на човек. Счетоводителят депозира всички тия пари в една сметка, но компютърът веднага ги разхвърля по няколко други сметки във всичките четири банки. По девет хиляди и нещо на сметка. Службата по контрола върху данъците и приходите е спокойна. А програмата, която депозира автоматично парите, се съхранява върху компактдиск, не на компютъра, така че банковите проверяващи никога да не я открият. И господин счетоводителят има четири банки, с които да работи.

— Как ще ги проследим?

— Не можем, това ще отнеме месеци и труда на цял куп опитни ревизори — да проследят операциите по всички тези сметки и да търсят фиктивните. Не разполагаме с толкова време.

— Тогава какво ще правим?

Майер го изгледа мрачно.

— Още не съм го измислил — каза той. — Трябва да открием кой е този тайнствен „някой“ и кой е счетоводителят.

— Ами ако грешим?

— Тогава сме тръгнали нагоре по лайняната река без гребла.

Мисула, сряда, 7 часът и 2 минути вечерта, средно монтанско време

Двамата агенти на ФБР седяха в колата си с вдигнати прозорци, пуснали отоплението на пълна мощност. Една щатска патрулна кола беше оставена косо на пътя, така че да го блокира. СКТАОО и ФБР бяха направили блокади по всички пътища, които водеха към Форт Яхве, и с помощта на щатската патрулна полиция правеха проверки на номерата и регистрациите на всички автомобили, които влизаха в комплекса или излизаха от него. Целта им беше да сплашат членовете на Светилището, като проверяват за незаконни оръжия с надеждата да обезкуражат по-нататъшния прилив на войници в планинското укрепление.

Това беше ефективен ход. През деня трафикът беше много слаб. Хари Ейкън, който бе извикан в специалната част на Монтана от базата си в Джорджия, от три часа не бе спрял да мърмори.

— Когато излязох от къщи, беше жега — оплака се той.

— Какво правя тук, по дяволите? Измръзнаха ми даже топките!

— Седем часът е, Хари, нощта още не е настъпила — отвърна му Дюк Демей, когото бяха повикали от Вирджиния.

— Вкъщи вече е десет — каза Ейкън. — А аз си лягам с кокошките.

— Още два часа и се прибираме в хотела. И ще си хапнем здравата.

— Чак в полунощ — изскимтя Ейкън. — Закуска посред нощ. Рай за любителите на нощния живот.

Демей избърса предното стъкло, вгледа се в пътя и каза:

— Знаеш ли, май ще си имаме компания.

Ейкън вдигна уоки-токито и алармира патрулната кола.

— Включете буркана, момчета, имаме гости от имението. — Той си сложи дебелите ръкавици, вдигна яката на синьото си служебно яке, разхлаби деветмилиметровия си „Глок“ от кобура на бедрото и промърмори: — Надявам се само този юнак да не се окаже каубой.

Червените и сини дежурни светлини на патрулната кола проблеснаха и един син джип отби от пътя и спря.

Ейкън и Демей излязоха от колата и застанаха зад двамата щатски войници. Прозорецът на джипа безшумно се спусна.

— Дръжте си ръцете така, че да ги виждам — каза единият войник на шофьора. Ейкън и Демей минаха зад джипа и осветиха вътрешността с фенерчетата си. Шофьорът беше сам.

— Нещо не е наред ли? — попита шофьорът.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка и регистрацията на колата? — попита войникът.