Хардистан и един млад снайперист чакаха в един тъмен офис на втория етаж на терминала и наблюдаваха пистата. Осем агенти, преоблечени като работен персонал, се правеха, че вършат нещо около самолета на Удбайн. Хардистан беше сигурен, че Туни ще се върне за самолета си — той беше единственото му средство за измъкване. Но Удбайн беше експерт и можеше да се досети, че са му направили засада. И може би беше планирал резервен маршрут за измъкване.
Мислеше си за онова, което му беше казал Клод Хукър.
— Как се казваш, агент? — попита той.
— Брандън, сър. Лио Брандън.
— Лио, целта ти е професионален убиец. Той е отговорен за смъртта на дванайсет наши агенти, включително и на шефа ти.
— Знам, сър.
— Не го забравяй.
— Някакъв мъж в костюм излиза на пистата — съобщи един от агентите в микрофона под ревера си. — Носи спортен сак.
— Не се приближавайте до него. Да видим какво ще направи. Следете внимателно сака му. Вероятно вътре има оръжие.
— Как го е прекарал през детекторите за метал?
— Не знам и не ме интересува. Просто следете сака.
Мъжът крачеше небрежно по бетонната писта към двумоторния самолет.
— Всички внимание! — изкомандва Хардистан.
Туни отиде право при самолета и спря до крилото. Огледа се. Не знаеше, че е идентифициран. Чувстваше се сигурен и спокоен. Метна чантата на крилото и се качи в самолета. Агентите на пистата се правеха, че не го забелязват.
— Простреляй го, когато посегне за чантата — каза спокойно Хардистан на снайпериста.
— В главата ли? — попита снайперистът.
— Където искаш — каза Хардистан, — но да е мъртъв.
Удбайн извади ключ, отключи вратата и я отвори.
После бавно се извърна и огледа всичко наоколо, проверявайки дали някой не го наблюдава. Докато посягаше към чантата, погледът му падна върху втория етаж на сградата на чакалнята. Той застина и присви очи.
Дали имаше там някой?
Пламъчето в тъмния прозорец му напомни светулка. В следващия момент куршумът го прониза в гърдите и Удбайн се стовари по гръб върху седалката на самолета, с крака, разперени върху крилото.
Хардистан го наблюдаваше през бинокъла.
— Простреляй го още веднъж за по-сигурно — каза той.
— Той е мъртъв, сър — каза Брандън, изправи се и прибра карабината си в калъфа.
— Браво, Брандън, няма да те забравя — каза Хардистан, свали радиошлема си и излезе от офиса.
Четвърта книга
Армагедон
Този, който праща хора да му вършат работа, трябва да им плати.
35.
Абел Стенър, бившето ченге от Чикаго, който бе станал довереник, приятел и партньор на Мартин Вейл, беше един от най-интуитивните детективи, които Вейл бе познавал. През десетте години, докато Вейл беше адвокат, двамата се бяха сблъсквали много пъти в съда. Всеки от двамата уважаваше таланта на другия.
Най-знаменитият им сблъсък бе станал, когато Вейл успешно бе защитил Аарон Стемплър за накълцването на католическия архиепископ на основанието за невменяемост, доказвайки, че подзащитният му страда от раздвояване на личността и не е отговорен за действията си. След приключването на процеса обаче Вейл бе разбрал, че Стемплър е изиграл всички, включително и него.
Впоследствие Вейл бе станал главен прокурор на Чикаго и изведнъж бе открил в лицето на Стенър силен съюзник. Когато Вейл бе събрал Дивата банда, Стенър бе станал техният учител. Любимият му ученик беше Дърмот Флахърти — хулиганът, решил да стане адвокат.
Флахърти бе научил уроците си добре. Стенър подхождаше към всяко престъпление студено и пресметливо, като често часове наред изучаваше мястото на престъплението, опитвайки се да погледне през очите на престъпника. И тъкмо това беше методът, който Флахърти използва при изследването на трите едновременни банкови обира в Монтана. Банковите служители го гледаха любопитно, докато седеше спокойно и наблюдаваше всеки аспект на работата им. Той беше любезен с тях, но не задаваше никакви въпроси. Просто седеше и гледаше.
Докато Бен Майер следваше теорията си, че малката щатска верига от банки пере незаконно придобитите средства на Светилището, Флахърти се интересуваше повече от факта, че никой не е видял грабителите да излизат.