Владетелят на Ада

Момент по-късно прегракнал глас му отговори:

— Помогни ми.

— Проклятие! — изръмжа Бакстър.

Туни лежеше неподвижен зад един дънер и гледаше към къщата, като търсеше в мрака оцелелия агент.

Щом чу изстрела, Вейл се втурна из къщата да гаси лампите. Джейн угаси свещите в трапезарията.

— Ела тук — прошепна Вейл.

Бе взел двете ловни пушки от кухнята, където ги бе оставил за чистене, но шкафът за оръжието и патроните бяха на отсрещната стена.

— Какво става? — попита Венъбъл. Гласът й прозвуча изненадващо спокойно.

— Мисля, че е Туни, убиецът на Уолър. Ще изпълзя до шкафа с патроните.

— Недей — помоли го тя. — Ще те види на светлината на камината.

— Няма. Трябва да се защитим, в случай че успее да се промъкне покрай Бакстър и Мандел.

— Магу е вън.

— Знам. Не се изправяй, за да не види.

— Къде са Клиф и Ейвъри?

— Не знам, скъпа.

Той запълзя по пода към шкафа, сграбчи две кутии с патрони и се върна.

Ейвъри Бакстър лежеше притаен на земята и се ослушваше за подозрителни шумове. После реши, че трябва да върне в къщата, за да може да защити Вейл и Венъбъл, и затича на зигзаг към входа.

На стотина метра от него Туни го следеше в инфрачервения си прицел. Изчака, докато Бакстър стигне задния вход, и стреля в мига, в който Бакстър отваряше вратата. Куршумът го улучи в гърба и го хвърли в затъмнената къща.

Бакстър се претърколи по корем и запълзя през коридора към всекидневната.

— Аз съм, Ейвъри! — извика той. — Не стреляйте!

— Докажи го — чу се гласът на Вейл от мрака.

— Диамантеният пръстен — изпъшка Бакстър. — Три карата. Златен обков.

Вейл пусна пушката и превит на две затича към входа. Едва виждаше Бакстър в замиращата светлина на камината. Клекна до ранения агент и огледа раната му.

— Минал е през бронираната ти жилетка. В рамото е.

— Повикахте ли полицията?

— Да, Джейн се обади.

— Добре — простена Бакстър. — Изтървах си оръжието, когато влизах. До вратата е. Автомат. И включи осветлението. Това ще му попречи.

Туни беше на петдесет метра от къщата. Виждаше всичко през прозорците на кухнята и всекидневната. Изведнъж външните лампи отново раздраха мрака. Проклятие! Той свали инфрачервените очила, захвърли ги настрани и отправи един откос към къщата.

Куршуми профучаха през кухнята, пръскайки късчета дървесина и стъкло. Забиваха се в печката, улучиха микровълновата фурна, разтрошиха миксера и тостера и се забиха в газовия грил по средата на стаята. Един куршум разкъса тръбите за газта. Нажеженото олово възпламени изтичащия газ и той експлодира с глух тътен. Избухналите пламъци задействаха противопожарната инсталация и пръскачките.

Друг откос разби прозорците на хола, разпаряйки диваните и креслата, и в стаята заваля сняг от разпраните мебели.

Туни бе чул гърмежите през деня и знаеше, че в къщата има оръжие. Беше мярнал и оръжието на Бакстър — най-вероятно „Узи“. Притича към храсталака до къщата и се надигна да огледа.

И в този момент чу сирените.

Беше прекалено добър професионалист, за да продължава нещо, превърнало се в загубена битка. Моментално се обърна и хукна през гората, покрай тялото на Мандел, прескочи оградата и затича към пътя. Мигновено се хвърли на земята, когато една полицейска кола изрева и зави със стържене към вилата на Вейл. От другата посока пристигнаха още една полицейска кола, после линейка и един противопожарен камион.

„Вдигай гълъбите и се спасявай — помисли си той. — Нищо на този свят не е толкова важно, че да умреш за него.“

Летището „О’Хеър“, петък, 10 часът и 14 минути вечерта, централно стандартно време

— Беше прав, Били — каза Маккърди. — Той уби Клиф Мандел.

— О, Господи! Това беше възможно най-лошият кошмар.

— Улучил е и Бакстър, но той е наред — продължи Маккърди. — Вейл и Венъбъл са добре. Къщата е пълна развалина.

— Къде са те сега?

— Линейката ги откара. Съпровожда я половината щатски патрул. Прострелял е и кучето на Вейл, но още е живо.

— А Туни?

— Още търсим.

— Блокирахте ли пътищата?

— Да. Основните. Патрулираме района с хеликоптери. Обаче има и черни пътища.

— Ако се промъкне през блокадата, има само един изход. Да се добере до самолета си.

Хардистан беше загубил дванайсет души. Знаеше, че Вейл иска Туни жив, но повече нямаше да рискува живота на хората си.

Клетъчният му телефон пак иззвъня и той ядосано каза:

— Какво има, по дяволите? Кой се обажда?

— Клод, Били. Трябва да поговорим…

— По дяволите! — изсъска Хардистан. — Загубих дванайсет агенти и трябва да го съобщавам на семействата им! Не сега.

— Чуй ме, Били. Това е, за да се защити човекът, разбираш ли какво ти казвам?

За момент Хардистан беше като зашеметен.

— Разбирам.

— Не го залавяй жив.

— Какво?

— Не го залавяй жив.

— Имаш предвид Туни?

— Пръсни му черепа.

— Той може да се окаже важен свидетел за Вейл…

— Еби го в гъза Вейл. Ако заловиш Туни жив и той се съгласи да даде показания, ще стане по-лошо за нас, отколкото за тях. Разбираш ли какво ти казвам? Пръсни му черепа на този кучи син. Точка.

Телефонът замлъкна.