Владетелят на Ада

Вейл погледна през ждрелото към зоната на бойните действия, взе едни слушалки и се вслуша в звуците от бойното поле. Мъже ревяха за подкрепления, умиращи призоваваха жените и децата си, някои проклинаха Бог, други се молеха.

— Напразно — проговори горчиво Вейл. — Всичко се оказа напразно.

— Марти, ще има предостатъчно работа, когато това свърши. Там има четиристотин или петстотин души. И още четири или пет хиляди някъде там. — Той махна с ръка към долината.

— Нищо не мога да разбера — излая Бариър в микрофона на радиошлема си. — Свалени са шест „Павелов“ и четири или пет „Спектър“. Капитан Кранц е убит. Нашите сили са пръснати по целия склон. Там е истинска лудница.

Вейл се втренчи в Хардистан. Пред мисления му взор изплаваха фотографиите от огромната база данни, които беше проучвал. Снимки от Мърел Бей, когато ФБР застрелва Матюс. Арканзас, когато застрелват Гордън Кал. Уейко. Руби Ридж. Дори и онази нощ в Бад Рапидс.

— Ти винаги си на място, нали, Били? Седиш си на топличко в някой джип, винаги готов да дадеш знак за атака. Нали, Били? Ти си човекът, който натиска бутона. Ти си шибаният Ангел на смъртта.

Хардистан остана невъзмутим.

— В този случай не аз натиснах бутона, Мартин. Натиснаха го много по-отвисоко.

— Параноик ли съм станал вече? Дали не ме натресоха на тази работа само за да изнамеря достатъчно основания за Пенингтън да унищожи Енгстрьом?

Един оръдеен снаряд избухна само на двадесетина крачки от тях и Хардистан така и не можа да му отговори.

Планината Джеймс, събота, 2 часът и 21 минути след полунощ, монтанско стандартно време

Битката продължаваше безмилостно. В зловещите отблясъци на пожарите и двете армии се бяха сплели в смъртоносни ръкопашни схватки, като използваха ножове, револвери, пистолети, щикове, дори и юмруци. Членовете на милицията избухваха върху собствените си мини и се разрязваха върху собствения си тел-бръснач. Огънят ставаше все по-хаотичен, без да щади нито свои, нито чужди.

Но никой не спираше, нито молеше за милост. Някои от бойците бяха оглушали от непрекъснатия грохот на стрелбата. Някои се огъваха и искаха да се предадат, но загиваха под безпощадния огън на рейнджърите още преди да успеят да вдигнат ръце.

Мецингер стреляше по всяка цел, която изскочеше пред мерника му; огънят му позволяваше да различава в мрака тъмните бойни униформи на армията.

Дочу познатото вече боботене над главата си, вдигна поглед и видя поредния отряд рейнджъри да връхлита позициите им. Откри огън, което моментално предизвика ответен удар. Усети зловещия удар на 30-калибров куршум в бедрото си и друг в рамото.

Запълзя настрани и се запровира през телените заграждения. Дясната му ръка напипа мината в меката пръст миг преди тя да избухне в лицето му.

Неделя, 5 часът и 6 минути сутринта

Сержант Уилямс вдигна радиошлема на Ренц и каза в микрофона.

— Тук сержант Уилямс, рейнджър от армията на САЩ. Има ли някой там?

В бункера Енгстрьом чу гласа и се поколеба, после натисна бутона.

— Генерал Енгстрьом, сержант.

— Сър, чувствам се задължен да ви информирам, че сте победен. Защо не се предадете и не спасите живота на малцината останали ваши хора?

— Оценявам загрижеността ви, сержант, но ние сме се обрекли на определена цел. Страхувам се, че връщане назад няма.

Зад него Стемплър, също така Авраам, се обади.

— Тук има две жени, генерале.

Енгстрьом се извърна и го погледна с изненада. Съвсем бе забравил любовниците на Авраам.

— Ти с твоите шибани курви! — изръмжа Шрак.

— Не знаех, че ще се стигне дотук.

— Нали си великият пророк Авраам, защо не се сети предварително?

Стемплър само му се усмихна.

— Бях много зает да осведомявам света какво става тук.

— Ха, сякаш нямаше да разберат — възкликна с отвращение Шрак.

— Не и от вашата гледна точка. Сега го знаят.

— Достатъчно — каза Енгстрьом. — Имат ли топли дрехи?

— Да.

— Е, тогава побързайте.

Стемплър се върна в спалното си помещение и каза на момичетата:

— Ще ви пуснат да си отидете.

— А ти идваш ли с нас? — попита едното момиче.

— Не тази нощ. По-късно.

Едното от момичетата се изправи и облече дебелото си яке. Вълнената й пола стигаше до глезените. Тя придърпа шапката над очите си и заяви:

— Тръгвам. Ти както искаш, Реба. Ще те изчакам отвън. — И излезе.

В командната зала Енгстрьом разговаряше със сержант Уилямс.

— Сержант, в бункера има две девойки. Те не са войници. Ще ги пуснете ли да минат?

Уилямс беше изненадан от новината. Жени? В бункера? Явно Генерала беше доста по-похотлив, отколкото си го беше мислил.

— Да, сър, ще изпратя човек да ги чака отдясно на вратата.

— Много сте любезен, сержант.

— Аз самият имам две дъщери — отвърна Уилямс.

В стаичката Стемплър протегна ръка към второто момиче.

— Ела да те целуна, Реба — каза той. Тя го приближи и той я прегърна. — Винаги си била любимката ми.