Владетелят на Ада

Грейнджър си имаше къща извън базата и ходехме там, и четяхме нацистка литература и гледахме документални филми за Хитлер на видеото. Имаше голямо мазе и беше складирал в него към пет хиляди пълнители и сума ти експлозиви, взривни капсули и гранати. Даваше ни заповеди какво да донасяме и ние го крадяхме от складовете на базата, и той ни плащаше.

А в събота вечер понякога отивахме на лов. Така му казвахме — лов. Пипвахме по някой педал или пор, така им казвахме на негрите, или някой чифутин и ги смачквахме от бой. Една вечер бяхме излезли петима в градчето близо до базата, заедно с Грейнджър, който имаше открит „Файърбърд“, и гледаме едно негро ефрейтор да се разхожда по улицата с бяло момиче. Грейнджър ни казва: „Я вижте тоя шибан черен педал — с блондинка.“ И спира, ние се изсипваме от колата, изгонваме момичето и брикетът му с брикет, започва да му се дърпа лайното от страх, мрънка да сме го били оставели на мира и тем подобни, и иска да духне, ама ние сме го заобиколили от всички страни. И тогава Бари извади едно въже от колата, направи примка и я нахлузи на врата на брикета, а брикетът реве, та се къса, Бари пък стяга примката и брикетът си прехапва езика. Никога не съм виждал по-изплашено негро. Очите му се бяха издули като палачинки и само хълца, а Грейнджър му вика: „ти, мръсно копеле такова, умри поне като мъж“ — и премята другия край на въжето на един клон и завързва ръцете на чернилката зад гърба му. Казва ми на мен и на едно друго момче да дърпаме въжето, издигаме го над земята и завързваме нашия край на въжето за дървото. Оня рита, мята се и само хърка. Изчакахме, докато най-накрая затихна, и се метнахме, в колата и си тръгнахме. На следващия ден цялата база шуми, че негрото бил линчуван, и всички разправят, че това бил Кланът. Никой не издаде нищо. Никой от нас не беше уплашен или разтревожен. Доколкото знам, не арестуваха никого.

След като се уволних, се прибрах в Арканзас. Тогава за пръв път чух за Светилището. Отец Зийк ме изпрати там. Каза ми, че започвали да сформират армия и че там ми било мястото. Взеха ме в църквата на Зоропат, една от армейските бригади. В армията на Светилището имаше четири армейски бригади. Проповедникът беше майор Мецингер. Бях произведен лейтенант и много се гордеех. Те бяха организирани, не като Посе или Нациите, защото Генерала е велик! Когато за пръв път се запознах с Генерала, си рекох — ето това е истински герой от войната. Стоеше изправен като телеграфен стълб и с глас като лавина ми каза: „Синко, Божият агнец, Който умря заради нашите грехове, се завръща, за да съди греха, както Лъвът от племето на Юда. Нашата мощ расте, и силите адови не ще и надделеят, и никой жив смъртен не ще й се противопостави, и никой враг не ще успее да я съкруши, никое царство не може да й устои.“ Казваше ми го направо на мен и изведнъж се сетих за Откровението, глава десета: „И видях друг, силен Ангел да слиза от небето, обгърнат от облак: над главата му дъга, и лицето му като слънце, а нозете му като огнени стълбове; в ръката си държеше разгърната книжка; и тури десния си крак на морето, а левия — на земята; и извика с висок глас, както лъв вика, а когато извика, седемте гръма проговориха със своите гласове.“ Това ме върна към Библията. Това ме върна към скрижалите. Това ме върна към праведния живот.

Тренирахме упорито. За някои от нас това си беше редовна работа. Всеки уикенд се обучавахме в града и веднъж месечно ходехме до Яхве, прекарвахме по два дни, обучавайки се на оцеляване и залагане на мини, опъване на режещи телове, снайперистка стрелба, модифициране на оръжия и така нататък. Страхотни армия. Дори и жените бяха корави и знаеха какво правят. Инструкторите ни бяха все бивши командоси и зелени барети. Бяха професионалисти в акции в тила на врага, проследяване и партизанска тактика. Генерала ни говореше за Армагедон и Деня-А. Бяха направили макети на банки и бронирани коли, и трезори, и супермаркети, и правителствени сгради, всичко. Центърът за управление разполагаше с най-доброто електронно оборудване, което можете да си представите. Компютри, видеокамери, сателитни връзки, с какво ли не. Чувах, че имали и радиостудио и бункер, пълен с оръжия, и амуниции. Никога не съм ги виждал, но пък си имах достатъчно работа с автомати „Калашников“ и с полските „Скорпион“ и други незаконни оръжия, които използвахме. Имаше специална група, ДГ — десантна група. Състоеше се от командирите на бригади и избрани експерти, които да планират внезапни нападения, което може да означава всичко — от банка до трезор, търговски център или магазин за оръжие. И брат Авраам, който сее словото.