Владетелят на Ада

— Да не си биеш майтап с мен? — възкликна Вейл измъчено. — Откакто стъпих на борда на специалния ви самолет, не съм спрял да се тъпча и наливам.

Файърстоун отиде до един старомоден автомат за безалкохолни напитки и започна да го тъпче с монети от четвърт долар. Извади кутията бира, отвори я и огледа пътя.

Всичко беше спокойно, ако не се броеше слабият ветрец, който замиташе разпръснатия покрай пътя сняг, и ревът на някакъв самолет, който прелиташе на половин миля северно от тях.

— Гледаш дали няма опашка, а?

Файърстоун му се усмихна.

— Трябва да съм предпазлив, това ми е работата. — Той хвърли празната кутия в едно кошче и се качи в колата.

— Почти стигнахме.

— Ще ми кажеш ли кой, какво или къде е това „почти стигнахме“?

— Ралф, Марти. Така ще го наричаш: Ралф. Той ще ти разкаже една история. Ти само го слушай, без да го прекъсваш. Сепнеш ли го, ще се наложи да го изслушваш пак отначало.

— Запаметил си е урока, така ли?

— Нещо такова. Изчакай го да свърши и после можеш да го питаш каквото си искаш.

— Защита на важни свидетели, така ли?

Файърстоун кимна.

— Не е чудно, че си толкова предпазлив. Някой явно умира да му пръсне черепа на този Ралф.

— Всеки в програмата за защита на важни свидетели е на челно място в нечий списък за убиване.

Фермата беше на шейсетина метра от пътя — добре поддържана дървена двуетажна постройка, бяла, със сив цокъл. Докато Файърстоун паркираше, белите дантелени завески на един прозорец се размърдаха и една млада жена се втренчи в тях. Момент по-късно входната врата се отвори и тя пристъпи навън, последвана от един едър мастиф. Песът стоеше до нея с приведена глава и се зъбеше. Тя го потупа по главата и той клекна.

— Здравей, Мари.

— Здравейте, господин Файърстоун.

— Къде е Ралф?

— На нивата. Тракторът е заседнал в една дупка.

— Мари, запознай се с господин Вейл.

— Здравейте — каза тя, после кимна към вратата. — Не се плашете от Ной. Влизайте.

Песът ги последва, без да откъсва и за миг очи от тях.

Тя беше крехка млада жена, с дълга руса коса, вързана на конска опашка. Вейл си помисли, че навремето сигурно е била красива, но сега лицето й беше нарязано от бръчки, родени от напрегнат живот, а искриците в зелените й очи отдавна бяха угаснали. Беше с джинси и тъмнозелена фланелена риза с навити до лактите ръкави.

Тя поведе Вейл и Файърстоун към кухнята през всекидневната, която беше обзаведена евтино, но с вкус. На едната стена висеше картина с Иисус, с прострени ръце, сякаш благославяше къщата, върху масичката за кафе имаше Библия в кожена подвързия. Кухнята блестеше от чистота. Голяма газова печка заемаше центъра, а в ъгъла имаше масичка за закуска и на стената — репродукция на „Тайната вечеря“.

Жената отвори задната врата и извика на съпруга си — той беше на стотина метра, седеше в трактора, превключваше скоростите и даваше газ, та дано измъкне машината от замръзналата кална дупка.

— Ралфи, дошъл е господин Файърстоун.

Мъжът изключи двигателя, скочи от трактора и тръгна към къщата. Избърса ръце в панталоните си и се ръкува с Файърстоун.

— Запознай се с господин Вейл, Ралф. Той работи в екипа на генералния прокурор и иска да чуе историята ти. Какво ще кажеш да поседнем тук, на кухненската маса?

— Разбира се. Мари, ще направиш ли кафе?

Той смъкна дебелото си яке и го захвърли върху един стол. Беше млад набит младеж по джинси и бяла тениска, заякнал от селскостопанската работа. Черната му коса беше късо подстригана, черната му брада беше набола. Кафявите му очи шареха насам-натам. Това обаче, което привлече вниманието на Вейл, беше татуировката върху дясната ръка — зловеща черна паяжина, която се простираше от бицепса през вътрешната част на лакътя до китката му. Той си спомни, че беше виждал такава на една от дузините фотографии, изскочили върху монитора, докато генералният прокурор го осведомявайте за християнските ненавистнически групи.

Мари се зае да прави кафе в една очукана кафеварка.

— Откъде искате да започна? — попита Ралф.

— От началото — отвърна Файърстоун.